Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                    

                         № 118      31.03.2009г.      град Стара Загора

 

   

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

            Старозагорският административен съд, VІІ състав, в публично съдебно заседание на двадесети март две хиляди и девета година, в състав:

 

                                           

СЪДИЯ: Р.Т.

       

при секретар  С.Х.                                                            и с участието

            на прокурора  Р.А.                                                          като разгледа

            докладваното от съдия  Р. Т.  административно дело № 545 по описа за 2008г., за да се произнесе съобрази следното:                                                       

 

 Производството е по реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.                                                     

Образувано е по искова молба на М.Г.Х., изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна” в Затвора – гр. Стара Загора, с която е предявен иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ срещу Министерство на правосъдието – гр. София, за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 4120лв. за периода 01.09.2003г. – 18.08.2008г., ведно със законната лихва считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и обезщетение за забава, считано от датата когато вземането е добило изпълняемост до окончателното му издължаване. Ищецът твърди, че от 28.01.2002г., когато е настанен в Затвора – гр. Стара Загора, ІІ – Г група, до датата на подаване на исковата молба, в нарушение на чл.44 от Правилника за вътрешния ред в затворите и затворническите общежития от закрит тип /ПВРЗЗОЗТ/, администрацията на Затвора – гр. Стара Загора го е лишила от упражняването на правото му на организирано наблюдение на видео програми най-малко веднъж седмично. Твърди, че в резултат на това незаконосъобразно бездействие са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се неудобства и дискомфорт; лишаване от емоционални преживявания и забавления, доставяни посредством слухово и зрително възприятие на видео програми; нервно разстройство и депресия, проявяваща се с чести изблици на неистов гняв, последван от продължителни ридания и плач; трайни във времето и интензивни чувства на бездействие и апатия; изолираност, притеснение, безпокойство и тревожност; подтиснатост, раздразнение и отчаяност.

Ответникът – Министерство на правосъдието – гр. София, чрез процесуалния си представител по делото, в съдебно заседание и в представения писмен отговор, оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан и моли същият да бъде отхвърлен. Поддържа, че не е налице незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от администрацията на Затвора – гр. Стара Загора като обосновава, че ПВРЗЗОЗТ представлява вътрешно служебен, а не нормативен акт. Излага доводи, че не е доказано както наличието на действително претърпени вреди, така и причинната им връзка с твърдяното незаконосъобразно бездействие.

 

Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез участващия по делото прокурор дава мотивирано заключение за неоснователност и недоказаност на предявения иск.

           

            Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

Ищецът М.Г.Х. изтърпява наказание „доживотен затвор без замяна” при усилено строг режим във ІІ – Г група в Затвора – гр. Стара Загора от началото на 2002г. Не е спорно между страните по делото, че на лишените от свобода ІІ – Г салон, изтърпяващи наказанието при усилено строг или специален режим, за процесния период, за който се претендира обезщетението – 01.09.2003г. – 18.08.2008г., не е било организирано наблюдение на видео програми. Разпитаните в качеството на свидетели лица - И.Д.К. и И.С.С. – и двамата изтърпяващи наказание „доживотен затвор” в Затвора – гр. Стара Загора заявяват, че многократно са виждали и чували ищецът Х. да иска от администрацията на Затвора – гр. Стара Загора чрез инспекторите „Социална дейност и възпитателна работа” /СДВР/ да бъде осигурено организирано наблюдение на видео програми на лишените от свобода във ІІ – Г салон. Според свидетелят С. неосигуряването на възможност за гледане на видео е довело до изпадане на ищеца в „ силни интензивни душевни страдания, дискомфорт и страх; чувство на губене на връзка с реалния живот”, както и на “подтиснатост и силни гневни състояния”. Свидетелят К. твърди, че вследствие на невъзможността да гледа видео програми Х. е изпаднал в депресия; станал е много унил; затворил се е в себе си; „изпадал е в крайни състояния на плач последван от истеричен смях”. По делото в качеството на свидетели са разпитани и лицата Л.Н., Ю.Б. и К.К., които за периода 2003г. – 2008г са заемали длъжността инспектор „СДВР” в затвора – гр. Стара Загора, отговарящи за лишените от свобода ІІ – Г група. Свидетелите Б. и Н. заявяват, че не помнят ищецът да е отправял до тях искания да бъде организирано наблюдение на видео програми. Свидетелят К. твърди, че за периода 2007г. – 2008г., когато е отговарял за доживотно осъдените, Х. е отправял нееднократно устни искания до него, като инспектор СДВР или чрез него до ръководството на затвора за гледане на видео програми. Инспекторът СДВР заявява, че по своя собствена инициатива е осигурил на лишените от свобода DVD плеър и филми, като впоследствие с оглед на забраната за достъп на лишените от свобода до уреди, поддържащи видеоформати, DVD е било отнето. И тримата свидетели – инспектори СДВР заявяват, че не са забелязали особеност в емоционалното състояние на Х. за съответния период в който пряко са го наблюдавали при провежданите срещи и разговори – периодични или по искане на лишения от свобода или по време на престоя на открито; не си спомнят да е изпадал в крайни психологични състояния.

Въз основа на така установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че предявеният иск се явява недоказан и неоснователен, по следните съображения:  

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вреди причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Следователно отговорността на държавата или общината възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; 2. Незаконосъобразният административен акт, респ. действие или бездействие да е при или по повод изпълнение на административна дейност; 3. Реално претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащият  фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата респ. на общината по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по предвидения специален ред, в исково производство по чл.203 и сл. от АПК, като доказателствената тежест за установяването им се носи от ищеца, търсещ присъждане на обезщетение за понесените вреди.

В конкретният случай се претендира обезщетение за претърпени  неимуществени вреди от бездействието на длъжностни лица от Затвора – гр. Стара Загора, изразяващо се в неосигуряване на ищеца на възможност на организирано наблюдение на видео програми веднъж седмично. В глава ХV, раздел ІІ от АПК са регламентирани две хипотези на незаконосъобразни бездействия на административния орган /респ. на длъжностни лица от ръководената от него администрация/. В първата хипотеза /по чл.256 от АПК/, неизвършването на фактическо действие по направено искане до компетентния административен орган – т.е до органа, който е длъжен да го извърши по силата на законово оправомощаване, релевира наличието на незаконосъобразно бездействие. Нормата на чл.257, ал.1 от АПК  регламентира бездействието на административен орган да изпълни задължение, произтичащо пряко от нормативен акт т.е по см. на посочената разпоредба бездействие е налице тогава, когато в нормативен акт е предвидено правомощие на административния орган или длъжностно лице да извърши конкретно определено фактическо действие, вменено в неговата компетентност и при настъпването на юридическия факт, предвиден в хипотезата на съответната правна норма, административният орган /длъжностното лице/ вместо да изпълни правомощието си – бездейства. Общото между двете хипотези на “незаконосъобразно бездействие” е наличието на неизпълнение на задължение за фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно лице от администрацията, което задължение е регламентирано в нормативен акт. 

Организирането на ежеседмично наблюдение на видео програми е предвидено в чл.44 от Правилника за вътрешния ред в затворите и затворническите общежития от закрит тип. Този правилник не представлява нормативен акт по см. на Закона за нормативните актове, а по своята правна същност има характер на вътрешно служебен акт. Действително, съгласно чл.7, ал.1 от ЗНА, правилникът, с който се урежда организацията на държавни и местни органи или за вътрешния ред на тяхната дейност, е нормативен акт. Но затворите и затворническите общежития не са органи /държавни или местни/, а по аргумент от нормата на чл.19а, ал.3 от ЗИН са териториални звена на Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”, която е административно звено на Министерство на правосъдието. Съгласно чл. 19а, ал.1, Главна дирекция "Изпълнение на наказанията” осъществява прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода /каквито са затворите по см. на чл.8а от ЗИН/ и следователно утвърденият от Главния Директор на ГД “ИН” Правилник за вътрешния ред в затворите и затворническите общежития от закрит тип има по скоро характер на вътрешнослужебен акт. Още повече че в чл.2 от ЗНА е регламентирано, че нормативни актове могат да бъдат издавани само от органите, предвидени в Конституцията на РБългария или в закон. В случая издаването на Правилника за вътрешния ред е предвидено в Правилника за прилагане на закона за изпълнение на наказанията - чл.35, ал.3 във вр. с чл.67а от ППЗИН. Следователно правомощието на Главния Директор на Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” да утвърждава ПВРЗЗОЗТ произтича не от закон, а от подзаконов нормативен акт. Този правилник не подлежи на обнародване и не е обнародван в ДВ, а съгласно чл. 5, ал.5 от Конституцията на РБългария всички нормативни актове се публикуват и влизат в сила в три дни след обнародването им, освен ако в тях не е определен друг срок. С оглед на горното, предвид характера, предмета и съдържанието на регулираните обществени отношения и по аргумент от чл.2 и чл.7, ал.1 от ЗНИ и чл.5, ал.5 от КРБългария съдът намира, че Правилникът за вътрешния ред в затворите и затворническите общежития от закрит тип не представлява нормативен акт. Следователно неизпълнението на предвидено в него задължение от страна на администрацията на Затвора – гр. Стара Загора /доколкото изобщо е налице такова/, не може да релевира незаконосъобразно бездействие по см. на чл. 256 и чл.257, ал.1 от АПК като основание за претендираното обезщетение. 

Действително правото на лишените от свобода да гледат видео програми е предвидено не само в ПВРЗЗОЗТ, но и в чл.85, ал.1 от ППЗИН. Съгласно разпоредбата на чл.38а от НК доживотен затвор е принудително изолиране на осъдения до края на живота му в местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”. Осъдените на доживотен затвор в т.ч. и тези без замяна, по аргумент от разпоредбата на чл.127д във вр. с чл.127г от ЗИН се ползват от правата на лишените от свобода с изключение на тези, които изрично са им отнети или ограничени с разпоредбите на чл.127а, чл.127б и чл. 127в от ЗИН. А в чл.23 от ЗИН е регламентирано, че лишените от свобода могат да се ползват от всички установени от закона права с изключение на правата, от които са лишени с присъдата; правата, които са отнети или ограничени изрично със закон или с друг нормативен акт и правата, чието упражняване е несъвместимо с изпълнение на наказанието. В случая съдът намира, че упражняването на правото на организирано наблюдение на видео програми от ищеца Х. е несъвместимо с режима, при който изтърпява наказанието. Съгласно разпоредбата на чл.167г от ППЗИН осъдените на доживотен затвор се настаняват в обособени отделения на затворите, като се държат в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. От друга страна от показанията на разпитаните свидетели се установява, че кино и видео прожекциите се провеждат в помещение – киносалон, което се намира извън обособеното отделение на ІІ – Г салон, където Х. изтърпява наказанието си. Следователно възможността за участието на доживотно осъдените в тази групова дейност при провеждането на възпитателната и социалната дейност, е невъзможно и недопустимо предвид разпоредбата на чл.167г от ППЗИН.  Аргумент за това е и нормата на чл. чл.127б, ал.4 от ЗИН, съгласно която  “Осъдените на доживотен затвор, поставени на строг режим, след преценка на риска, който представляват за себе си, за останалите лишени от свобода и за служителите, могат да бъдат настанявани с решение на комисията по чл. 17 в общи помещения с останалите лишени от свобода с право на съвместно участие в трудови, възпитателни, образователни, спортни и други дейности”. Изводът който може да бъде направен е че само по изключение, и то за осъдените на доживотен затвор при режим на изтърпяване на наказанието “строг” е допустимо да участват в съвместни възпитателни и образователни дейности. По аргумент за противното такова право изтърпяващите наказанието “доживотен затвор без замяна” при усилено строг или специален режим нямат. А организираното наблюдение на видео програми безспорно представлява възпитателна дейност от категорията на груповите такива.  

С оглед на изложеното съдът намира, че доколкото упражняването на правото за организирано наблюдение на видео програми е несъвместимо с режима, при който ищецът Х. изтърпява наказанието “доживотен затвор без замяна” той не може да се ползва от същото. Следователно не е налице и насрещно задължение за административни органи или длъжностни лица за обезпечаване и осигуряване на възможност за неговото упражняване респ. неизпълнение, което да релевира “незаконосъобразно бездействие”.

 

Отделно от това от събраните по делото доказателства  не се установява по безспорен начин да са настъпили неимуществени вреди така, както се претендират от ищеца. Действително отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за причинени вреди е обективна. Обективният характер на отговорността означава, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. Следователно при всички положения за да бъде ангажирана отговорността на държавата е необходимо да бъде установена и доказана не само незаконосъобразна административна дейност, но и настъпили вреди, които вреди се явяват пряк и непосредствен резултат от тази дейност. Вредата е отрицателната последица, с която се засягат неблагоприятно имуществените права и/или защитени от правото нематериални блага и неимуществени интереси на увреденото лице, като "пряка и непосредствена" е тази вреда, която следва закономерно от твърдяната незаконосъобразна административна дейност, по силата на безусловно необходимата причинно – следствена връзка, която съществува между тях. Ищецът е този, който в процеса следва да докаже както настъпването на вредите и тяхното основание, така и причинната връзка между тях и незаконосъобразните актове, действия или бездействия на административния орган или длъжностни лица. В конкретният случай в тежест на ищеца Х. е да докаже по безспорен начин, че е претърпял твърдените от него в исковата молба вреди от неимуществен характер, както и причинната им връзка с твърдяното бездействие на служители от Затвора – гр. Стара Загора. За фактите и обстоятелствата, по отношение на които съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК носи доказателствена тежест, ищецът, въпреки дадените указания в този смисъл в доклада на делото по чл.146 от ГПК, не ангажира доказателства с които да бъде установено по несъмнен начин, че действително е претърпял претендираните вреди, още по-малко че твърденият вредоносен резултат е в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от Затвора – гр. Стара Загора, за да бъде обоснован извод за възникнало по отношение на М. Х.  право на парично обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.  

В тази връзка от показанията на разпитаните в качеството на свидетели лица И.Д.К. и И.С.С. не може да се направи обоснован извод за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Съдът не кредитира тези свидетелски показания като годно доказателствено средство за установяване на обстоятелството, че ищецът вследствие невъзможността да гледа видео програми, е изпаднал в състояние на депресия. На първо място наличието или не на такова състояние, неговата продължителност и причините, които са го породили са обстоятелства, за установяването на които са необходими специални знания и само въз основа на заключение на лекар – специалист в тази област може да обоснове извод дали има отклонения в психическия и психологичния статус на ищеца и доколкото ако съществува такава промяна тя е резултат и пряка и непосредствена последица от неправомерна административна дейност. Ето защо съдът приема за недоказан факта на причинени неимуществени вреди изразяващи се в изпадане на ищеца в непрекъснато и постоянно състояние на депресия и нервно разстройство.  Показанията на свидетелите К. и С. за преживени от Х. силни и интензивни душевни страдания и дискомфорт, съдът не възприема като доказателство за действително претърпени неимуществени вреди от Х.. В тази си част показанията представляват субективно мнение на свидетелите, което не е обосновано с посочване на конкретни факти и обстоятелства от поведението на ищеца като външно проявление и обективен израз на  вътрешните изживявания на Х. /освен твърденията за чести изблици на силен, спонтанен гняв и на крайно състояние на плач, последван от истеричен смях/. Показанията на св. К. и С. не кореспондират с тези на св. Б., К. и Н., които не са забелязали и констатирали за процесния период отклонения в емоционалното състояние на Х. или промени в поведението му извън обичайните за лишените от свобода от ІІ – Г салон, вследствие на изолацията им в специални помещения и с оглед режима, при който изтърпяват наказанието.

За останалите претендирани от ищеца вреди доказателства също не бяха представени. С допустимите от закона доказателствени средства не беше установено и наличието на безусловно необходимата пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между твърдените като претърпени вреди и незаконосъобразната административна дейност. Видно от показанията на св. С. чувствата на гняв, злоба, апатия могат да бъдат резултат и от “невъзможността да са навън”; от “държанието на администрацията, надзирателите и служителите”. Нещо повече – някои от претендираните вреди - породеното у ищеца „чувство на безпокойство и тревожност, притеснение, раздразнение, страх, отчаяност”, обективно не биха могли да бъдат такава закономерна последица. 

Съдът намира за неоснователно и твърдението на ищеца че е бил лишен от “емоционални преживявания и забавления, доставяни посредством слухово и зрително възприятие”. Последните не се ограничават само до наблюдение на видео програми. С оглед правото на доживотно осъдените да притежават и държат в килиите си лични ТВ приемници и обезпеченото от администрацията на Затвора – гр. Стара Загора ползване на кабелна телевизия в пълен пакет на предоставяната от кабелния оператор услуга, Х. има осигурена възможност да гледа  както филмови ТВ програми, така и информационни, спортни, културно-образователни и забавно-развлекателни такива. 

С оглед на гореизложеното съдът намира че не е доказано по безспорен начин наличието на нито един от елементите от правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за претърпени от ищеца неимуществени вреди, намиращи се в причинно-следствена връзка с незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от Затвора – гр. Стара Загора, поради което предявеният иск се явява недоказан и неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

 

Водим от горните мотиви Старозагорският административен съд 

 

 

 

   Р     Е     Ш     И     :

 

 

ОТХВЪРЛЯ  предявения от М.Г.Х. ЕГН **********,***„Индустриален” иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ срещу Министерство на правосъдието, гр. София, ул. „Славянска” № 1, за заплащане на обезщетение в размер на 4120 /четири хиляди сто и двадесет/ лева, за претърпени от него неимуществени вреди за периода 01.09.2003г. – 18.08.2008г. вследствие на незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от Затвора – гр. Стара Загора, изразяващо се в неосигуряване на възможност за организирано наблюдение на видео програми най-малко веднъж седмично,  както и за заплащане на законната лихва  върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и обезщетение за забава, считано от датата когато вземането е добило изпълняемост до окончателното му издължаване, като неоснователен. 

 

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

 

                                                                                     СЪДИЯ: