Р Е Ш Е Н И Е

№ 252 18.12.2015г. град Стара Загора

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Старозагорският административен съд, ІІІ състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:

СЪДИЯ: ГАЛИНА ДИНКОВА

при секретар А.А.

и с участието на прокурора като разгледа докладваното от съдия Г.ДИНКОВА административно дело № 403 по описа за 2015 год., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.5 ал.4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица /ЗПГРРЛ/, във връзка с чл.145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба на Д.С.С. ***, против Заповед № АП-ОЛ-Зд-307 от 27.08.2015г на Областния управител на област Стара Загора, с която по подадено от Д.С.С. искане вх.№713-р/19.05.2009г за изплащане на еднократно обезщетение съгласно Закона за изменение и допълнение на ЗПГРРЛ и на основание чл.5 ал.2, чл.1 т.2 и чл.2 ал.1 т.7 от ЗПГРРЛ, са постановени откази за уважаване на претенциите, основани на репресии, изразяващи се в незаконно задържане и в незаконно изключване на С. като учащ и недопускането му да завърши образованието си по политически причини.

В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на заповедта, които по същество се свеждат до издаването й в нарушение изискванията за форма и съдържание, при допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и в противоречие и при неправилно приложение на материалния закон и неговата цел. Жалбоподателят поддържа, че е бил репресиран —незаконно задържан в поделенията на МВР и незаконно изключване като ученик и недопускането му да завърши образованието си по политически причини. Твърди, че от изложените в заповедта мотиви не става ясно защо се отказва твърдяното от него право, както и защо не са разгледани, нито обсъдени представените от него доказателства, а именно - писмени декларации на свидетели, с нотариално заверени подписи. По изложените съображения отправя искане за отмяна на заповедта като незаконосъобразна.

Ответникът - Областен управител на област Стара Загора, чрез процесуалния си представител - юр.В.Панова, изразява становище за неоснователност на жалбата и иска отхвърлянето й на това основание.

Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна по административно-правния спор:

Административното производство е започнало с подаване от Д.С.С. *** до Областния управител на Старозагорска област на искане вх.№713/19.05.2009г.по образец - за изплащане на еднократно обезщетение съгласно Закона за изменение и допълнение на ЗПГРРЛ (ДВ бр.12от 2004г) (л.72-75 по делото). Искането е подадено лично от репресирано лице и са посочени следните основания — „незаконно задържане в поделенията на МВР” и „изключен ученик”. Приложена е изискуемата по чл.3 ал.3 от Наредбата за прилагане на чл.4 от ЗПГРРЛ декларация, подписана от Д.С., в смисъл че не е подавал искане и не му е изплащано обезщетение на него нито на други лица по досегашния ред. Приложено е удостоверение от 25.06.2014г, подписано от Председателя на Сдружение с нестопанска цел „Децата и внуците на репресираните в България”, в което е посочено че Д.С.С. е бил репресиран по политически причини от комунистическия режим, съгласно чл.2 ал.1, чл.8 и чл.12 от Наредбата за приложение на чл.4 от ЗПГРРЛ и че Сдружението му признава право на обезщетение за извършена и доказана антикомунистическа дейност.

Със заявление от 06.08.2009г, С. е приложил допълнителни документи по преписката /л.67-70/, а именно писмо от 14.05.2009г от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА); Писма от 26.06.2008 от Началника на сектор „Жалби, предложения и сигнали – МВР” и от 12.03.2009г на Директора на ОД МВР Стара Загора. В никое от тях не се признава за наличие на данни за претърпяна от молителя незаконна репресия. Съгласно писма изх.№ 2861/03.02.2009г, изх.№27930/29.10.2009г изх.№КИ-Ч-11-18471/02.09.2011г на председателя на Комисията (КРДОПБГДСРСБНА, посочена по-горе) не са налице данни С. да е бил служител, секретен сътрудник или обект на разработка на ДС и разузнавателните служби на Българската народна армия /л..38, л.71 и л.34 по делото/.

На 21.08.2009г Областния управител е изискал от Дирекция „Информация и архив” към МВР и от Комисия за разкриване на документи (КРДОПБГДСРСБНА). информация за репресията,твърдяна от С. и изразена в незаконно задържане, като в отговор от 29.10.2009г на л.71 се сочи липса на такива данни.

На 23.02.2010г Д.С. е подал до Областния управител молба (л.61), като уточнил, че с подаденото от него искане №713р/19.05.2009г заявява претенцията си за обезщетение като репресиран на основание чл.1 ал.1 т.7 от ЗПГРРЛ, приложил е писмени показания на Димитър Атанасов Господинов и Бойо Йорданов Боев, като подписите на тези лица са удостоверени на16.05.2009г от кмета на кметство с.Пет могили, община Нова Загора.

С писмо от 10.03.2010г. Областния управител е изпратил по компетентност на Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ преписката по заявеното от Д.С. искане за обезщетение по т.7 на чл.1 ал.1 от ЗПГРРЛ „изключените студенти и ученици, които не са допуснати да завършат образованието си” /л.58/. Към писмото е приложено писмо изх. №94ДД-716/29.07.2008г на МОН в което се сочи резултата от извършена проверка в Държавен архив гр.Сливен, че била налична историческа справка, според която такова обучение е провеждано от 1955г. Документацията била предадена на Техникума по текстил, а по-късно и на Техникума по електротехника в гр.Сливен. Директорите на Професионалната гимназия по текстил и облекло и на Професионалната гимназия по електротехника и електроника в гр.Сливен (т.е.бившите техникуми) за определени периоди били установените документи за ученици, обучавали се по стъкларство, но не и за периода на 1954-1955г. Съгласно писмо изх.№РВ-42-684/03.08.2011г от Директора на ПГТО гр.Сливен /л.50/, изпратено до С., при направена проверка в получената от гимназията документация установил че през 1950г към стъкларския завод „Васил Коларов” гр.Сливен е открита фабрично заводска школа. След това тя прераства в ПТУ към електротехникума в града, а през 1962г е създадено СПТУ по стъкло-производство, като в гимназията не бил открит архив за търсените от молителя години. Съгласно писмо от Отдел „Териториален архив” Сливен, изх.№ПО-01-60 от 15.08.2011г, адресирано до С., търсените документи не подлежат на съхранение в архива, нито били открити във фонда на завод „Белфа” /„Кварц”/ за 1954г.

С решение по т.5 от дневния ред от заседанието проведено на 14.06.2011г в Министерство на правосъдието, гр.София, Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ е приела по повод искането за обезщетение подадено от Д.С.С., че дава възможност на заявителя да представи съдебно решение, получено по указания от МОМН ред и доказателства, че не е допуснат да завърши образованието си, както и доказателства за периода на задържането му /л.57/.

Съответно на дадените му указания, Д.С. е подал до Старозагорския РС искова молба, с която предявил иск да се признае за установено по отношение на ответниците /посочените като правоприемници на техникума по стъкларство гимназии/, че е бил приет за ученик и започнал обучението си в Техникума по стъкларство гр.Сливен през 1955г и от който бил изключен поради произхода си и не могъл да завърши образованието си. С определение №4494/30.09.2011г по гр.д.№4758/2011г на Старозагорски районен съд, съдът е постановил, че връща исковата молба на Д.С.С., поради недопустимост на предявения с нея иск поради това, че ЗПГРРЛ не допуска предявяването на такъв за установяване по съдебен ред на сочените в случая от ищеца факти с правно значение. Съдът се е позовал на чл.4 ал.3 от ЗПГРРЛ, в който е предвидено, че когато липсват писмени доказателства, установяването на същите факти се извършва от посочената в чл.4 от с.з.Централна комисия и по реда, определен от Министерския съвет в Наредбата, издадена на основание чл.10 от ЗПГРРЛ и е приел, че единствено Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ се произнася по искания на правоимащи лица за установяване на обстоятелства по същия закон.

С писмо вх.№713р/25.10.2011г Д.Ст.С. е уведомил Областния управител за невъзможността да представи съдебно решение относно претърпяната от него репресия. В изпълнение на дадени му указания с писмо изх.№713р/17.04.2012г на Областния управител на Старозагорска област /л.27/ е представил дипломите за завършено образование, които притежава — свидетелство за завършено през 1953г основно образование и Определението по гр.д.№3292/2012г на СтРС.

Съгласно препис-извлечение от протокол от заседание на Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ, провело се на 13.07.2015г, с решение по т.6, по повод обсъждане за трети път искането за обезщетение на Д.С.С., Комисията е приела „от приложените по административната преписка писмени доказателства, Комисията не може да обоснове категоричен извод, за претърпяна репресия по политически причини”.

С оспорената по делото заповед № АП-ОЛ-Зд-307 от 27.08.2015г, Областният управител на област Стара Загора е постановил по подадено от Д.С.С. искане за обезщетение вх.№713-р/19.05.2009г два отказа, а именно: отказ да уважи претенцията по посоченото искане в частта й за репресия, изразяваща се в незаконно задържане в поделенията на МВР, като неоснователна, както и отказ да уважи претенцията в частта й за незаконно изключване и недопускане да завърши образованието си по политически причини, като неоснователна. В частта, обективираща отказ да се уважи претенцията основана на „незаконно задържане”, заповедта е обоснована с това, че съгласно препис-извлечение от протокол от заседание на Централната комисия по чл.4 от закона от 01.03.2012г, същата е оставила искането за признаване на репресия по чл.1 т.2 от ЗПГРРЛ без разглеждане, тъй като посоченото основание не е регламентирано в чл.2 от ЗПГРРЛ като основание за изплащане на обезщетение. В частта, обективираща отказ да се уважи претенцията за репресия изразяваща се в изключване и недопускане да завърши образованието си по политически причини, заповедта е мотивирана с решението на централната комисия, което е в смисъл, че комисията не може да обоснове категоричен извод за претърпяната репресия по политически причини. От правна страна заповедта е основана на разпоредбите на чл.5 ал.2, чл.1 т.2 и чл.2 ал.1 т.7 от ЗПГРРЛ,вр.с чл.10 ал.1 и чл.11 от Наредбата за прилагане на чл.4 от ЗПГРРЛ.

По делото са приложени и приети като доказателства съдържащите се такива в административната преписка, образувана по заявление №713/2009г на Д.С.С. до областния управител на Старозагорска област.

По делото е разпитан като свидетел св.Тодор Атанасов Енев, който твърди че бил оперативен работник в бившата Държавна сигурност, твърди, че познава жалбоподателя „бай Д.”. Твърди, че през 1975 г., когато кандидатствал като международен шофьор същият не бил одобрен, макар да му казали първоначално че няма пречки, и помолил свидетеля да провери защо. Свидетеля отишъл при „Продан Гурков”, който извадил папка, на която пишело „Д.С.С.” и го уведомил, че изхожда от „вражески произход”, че е под наблюдение от органите на МВР и злословил по адрес на партията и нейните дела. Прочел от папката, че като младеж дрехите му били нарязани демонстративно и така бил изкаран на площада. Прочел още, че кметството и партийния секретар „не са съгласни да продължи образованието си в Сливен”. След това Гурков заявил съмнения, че С. ще избяга с камиона на запад. Свидетелят твърди, че бил извикан от Марко Марков-началника на Държавна сигурност, който скочил срещу него, упреквайки го за дружбата му със С.. Твърди още, че и в по-късни години С. бил следен от службите и се водел „враг” и че всички документи по така наречените „литерни дела”, които се водели по предприятия за „вражески настроени лица” били изгорени и затова нямало писмена следа. Твърди, че не му дали да учи и затова жалбоподателят имал само основно образование, не му дали да завърши повече. Свидетелските показания съдът кредитира с доверие, доколкото бяха добросъвестно дадени, не са в противоречие със събраните по делото писмени доказателства, а относимостта им към разглеждания правен спор ще бъде обсъдена по -долу в мотивите.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и приетата за установена въз основа на тях фактическа обстановка, направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения админстративен акт, на основание чл.168 ал.1, във връзка с чл. 146 от АПК, намира за установено следното:

Съгласно чл.5 ал.4 от ЗПГРРЛ, отказът на областния управител да удовлетвори искането за обезщетение подлежи на обжалване по реда на АПК. Оспорената в случая заповед обективира отказ на Областния управител на Старозагорска област по отношение и на двете заявени от С. претенции за обезщетение. Оспорването, следователно, като направено от легитимирано лице, за което административния акт е неблагоприятен, в законово установения срок и против акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Компетентен да се произнася по искания за обезщетения по реда на ЗПГРРЛ съгласно разпоредбите на чл.5 от ЗПГРРЛ е областният управител по последен постоянен адрес на репресираното лице. С оглед на това и обстоятелството, че Д.С. ***, заповед № АП-ОЛ-Зд-307 от 27.08.2015г по подадено от С. искане вх.№713р/2009г е издадена от материално и териториално компетентен орган в лицето на областния управител на Старозагорска област. Заповедта е в предвидената от закона форма, вкл.съдържа фактически и правни съображения за постановяването й, обратно на твърденията в жалбата.

Съдебният контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт обхваща преценката налице ли са установените от компетентния орган релевантни юридически факти /изложени като мотиви в акта/ и доколко същите се субсумират в посочената като правно основание за неговото издаване норма и респ. дали се следват разпоредените с акта правни последици. В случая сред правните основания за издаване на заповедта е посочена разпоредбата на чл.5 ал.2 от ЗПГРРЛ, според която областният управител се произнася с мотивирана заповед по основателността на искането след събиране и преценка на представените доказателства относно вида, характера и продължителността на репресията, както и качеството „правоимащо лице”.

В частта, обективираща отказ да се уважи претенцията на С., основана на твърдяно незаконно задържане на молителя, заповедта е обоснована с това, че въпросното основание не е сред регламентираните в чл. 2 от ЗПГРРЛ основания за изплащане на такова обезщетение, съответно на отразеното в преписа—извлечение от протокол от заседание на ЦК от 01.03.2012г. Този извод е правилен и законосъобразен. Със ЗПГРРЛ е обявена политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани, заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 12.09.1944— 10.11.1989г, и ако попадат в изчерпателно изброените в чл.1 ал.1 от закона хипотези, сред които т.2 незаконно задържаните в поделенията на Министерство на вътрешните работи и други места (т.2 от разпоредбата). От своя страна, разпоредбата на чл. 2, ал.1 т.1-12 от същия закон изчерпателно изброява лицата, които имат право на еднократно обезщетение за претърпените от тях следствие репресията имуществени и неимуществени вреди, като сред тях не попадат лицата по т.2 — незаконно задържаните в поделенията на МВР и други места. Тази категория лица, ако и да са реабилитирани по силата на чл.1 ал.1 т.2 от ЗПГРРЛ, нямат право на еднократно обезщетение и такова областния управител няма как да признае за основателно. Незаконно задържаните в поделенията на МВР и други места и когато това е станало във визирания период и по изброените в чл.1 от закона причини, са сред посочените в разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПГРРЛ - като имащи право на добавка към пенсията, в размер според времетраенето на незаконното задържането, искане за каквато според чл.9 ал.3 се подава в териториалното поделение на Националния осигурителен институт, където лицето получава пенсията си. В случая Д.С. е поискал в административното производство пред Областния управител изплащане на еднократно обезщетение за твърдяно незаконно задържане в поделенията на МВР, право на каквото обезщетение разпоредбата на чл.2 ал.1 т.1-12 от ЗПГРРЛ не предвижда за тази категория лица. В правомощията на административния орган е да се произнесе със заповед по основателността на искане за изплащане на еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ. Когато такова искане е основано на твърдяна репресия извън изброените в чл.2 от закона, същото се явява неоснователно, както правилно е приел с оспорената Заповед областния управител на област Стара Загора.

Жалбоподателят С. неоснователно изтъква в жалбата си, че административния орган е следвало, но не е установил претърпените от него репресии и не е обсъдил представените нотариално заверени показания на свидетели, вкл.установяващи незаконното му задържане в поделенията на МВР. За административния орган в лицето на областния управител не съществува самостоятелно правомощие, и в този смисъл задължение, да се произнася относно наличието или липсата на незаконна репресия от визираните в чл.1 от ЗПГРРЛ, освен когато такава, като елемент от фактическия състав на правото по чл.2 от ЗПГРРЛ е визирана от правоимащо лице, какъвто настоящия случай не е. При все това, областният управител е опитал да събере доказателства и за тази репресия, вкл. чрез изискване на такава от заявителя и от компетентните органи за наличие при тях на данни за претърпяна от С. репресия, изразила се в незаконното му задържане. Наличието на такива е отречено (писмо изх.№27930/29.10.2009г на председателят на Комисия за разкриване на документите сочи, че „не е открила материали, доказващи незаконното задържане на Д. Ст.С.” — на л.71). Безспорно е, че в развилото се производство жалбоподателят не е представил официални свидетелстващи документи за задържането му и Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ не е установила да е претърпял репресия от такова естество. В случая приложения към заявлението документ от СНЦ няма характер на официален свидетелстващ документ. Приложените по преписката показания също не са достатъчни за да определят двете събитията от 1955г -1956г, свързани с побой и нарязване на дрехите на С. като репресия от естеството и със съдържанието, посочено от чл.1 ал.1 т.2 от закона. Приложените по преписката две декларации на лицата Господинов и Йорданов съдържат следните сведения: свидетелстващите, наред с жалбоподателя Д.С. били през есента на 1955г на вечеринка в с.Пет могили, когато дошла проверка от комитета и ги задържали, вкарали ги в кметството, където били бити един по един в стаята на кмета, а след това им нарязали дрехите. Причината, се сочи, била в дрехите, с които подражавали на „младежта от капиталистическите страни”, след това ги закарали в милицията в гр.Н.Загора, където отново били бити всички. На 24.04.1956г, същите лица били отново задържани в кметството и бити, както и били нарязани дрехите им. Изложеното свидетелства за извършени спрямо тези лица, вкл.жалбоподателя С., неправомерни посегателства, каквито са побоя, нарязването на дрехите и унижението. Тези посегателства, макар укорими, не осъществяват регламентираната в чл.1 ал.1 т.2 от закона хипотеза „незаконно задържане в поделенията на МВР и други подобни места” и с която законът свързва последици с репарационен характер.

С оглед на изложеното, оспорената Заповед № АП-ОЛ-Зд №307 от 27.08.2015г, в частта съдържаща отказ на Областния управител да уважи претенцията по заявление №713р/2009г на Д.С.С. за еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ за незаконно задържане в поделенията на МВР е законосъобразна, а жалбата в тази част, като неоснователна следва да бъде отхвърлена.

Оспорената Заповед № АП-ОЛ-Зд-307 от 27.08.2015г, в частта съдържаща отказ на Областния управител да уважи претенцията за еднократно обезщетение репресия, изразила се в незаконно изключване и недопускане да завърши образованието си по политически причини, е мотивирана с решението на централната комисия, което е в смисъл, че комисията не може да обоснове категоричен извод за претърпяната репресия по политически причини. протокол от заседание на 13.07.2015г на ЦК на л.21 по делото/. От правна страна заповедта е основана на разпоредбите на чл.5 ал.2, чл.1 т.2 и чл.2 ал.1 т.7 от ЗПГРРЛ, вр.с чл.10 ал.1 и чл.11 от Наредбата за прилагане на чл.4 от ЗПГРРЛ.

Изключените и недопуснати да довършат образованието си студенти и ученици, по причини на изброените в чл.1 ал.1 от ЗПГРРЛ и във визирания период, са посочени в т.6 на чл.1 ал.1 от с.з сред лицата, спрямо които законът обявява политическа и гражданска реабилитация. Същата категория лица е посочена в т.7 на чл.2 ал.1 от закона като правоимащи да получат еднократно обезщетение за претърпените вследствие незаконната репресия имуществени и неимуществени вреди. Материалноправните предпоставки, обуславящи правото на еднократно обезщетение във визираната хипотеза са следните: лицето да е започнало обучението си като студент или ученик, първа материалноправна предпоставка, да е било изключено и недопуснато да завърши обучението си, втора материалноправна предпоставка, изложеното да е по причина на политическите убеждения, религиозни такива или поради произхода на лицето и да е в периода от 12.09.1944— 10.11.1989г, визиран в чл.1 от ЗПГРРЛ (трета и четвърта предпоставки).

В случая претенцията на С. за обезщетение се основава на твърдения, че е бил приет през 1955г, като ученик в Техникума по стъкларство към стъкларския завод „Васил Коларов” гр.Сливен, но е бил изключен от там след започване на занятия по политически причини и поради произхода си, поради което не довършил образованието си. По делото не е спорно, че Д.С.С. има завършено само основно образование (свидетелство № 92 от 21.06.1953г за завършено основно образование). Липсват обаче официални писмени документи за приемането му като ученик във въпросния техникум, изключването му по политически причини и че поради това не довършил образованието си. Според писмо изх. №94ДД-716/29.07.2008г на МОН в Държавен архив гр.Сливен била налична историческа справка, според която такова обучение е провеждано от 1955г, но документацията не е била открита, вкл.чрез проверка на директорите на Професионалната гимназия по текстил и облекло и на Професионалната гимназия по електротехника и електроника „Мария Кюри” гр.Сливен (т.е.бившите техникуми, правоприемници на архива), сочат че за периода 1954—1955г не били установени документи за ученици, обучавали се по стъкларство. Съгласно чл.10 ал.1 от ЗПГРРЛ областният управител и териториалните поделения на Националния осигурителен институт служебно искат произнасяне на централната комисия, когато липсват писмени доказателства относно вида, характера или продължителността на репресията. В конкретния случай, след като административния орган е установил липсата на достатъчно писмени доказателства по въпроса за претърпяната от С. репресия, същият правилно неколкократно е сезирал Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ с молба да се произнесе (последното от които е от 12.06.2015г —л.22). С решението от 13.07.2015г, разглеждайки за трети път искането на Д.С., комисията е посочила, че не може да обоснове категоричен извод за претърпяна от лицето репресия по политически причини.

За характера на репресията по т.7 на чл.1 ал.1 от Наредбата за прилагане на чл.4 от ЗПГРРЛ „изключени студенти и ученици, които не са допуснати да довършат образованието си”, съгласно чл.3 ал.3 т.7 към искането следва да се приложат всякакви писмени доказателства в съответствие със закона, който е бил в сила по времето и мястото, където те са съставени; а при недостатъчно данни относно времетраенето или характера на репресията, към искането се представят нотариално заверени декларации най-малко на две лица, които ги удостоверяват като свидетели. В показанията на Димитър Атанасов Господинов, надлежно заверени, се сочи, че се познават с Д.С. от деца, че през 1952г. Динко отишъл да учи в Нова Загора, а през 1955г кандидатствал в Техникума по стъкларство в гр.Сливен. Същата година свидетеля разбрал, че е изключен от директора на техникума. „Като го изключиха той се прибра на село и повече не учи, а започна работа в гипсовите мини”. В селото казали, че тъй като родителите му са „кулаци”, а той е буржазен елемент, няма право да учи в училище на пълна държавна издръжка. Господинов попитал С. защо бил изключен и той му казал, че заради това, че родителите му не били членове на БКП и член—кооператори” /л.62/. Св.Бойо Йорданов в писмените си показания сочи, че се познават с Д.С. от деца, че майка му и баща му не били членове на БКП и станали членове на ТКЗС през 1956г, последни. Твърди, че през 1955г Динко бил приет в Техникума по стъкларство към Завод „Белфа” и отишъл да учи в Сливен, но през септември 1955г се върнал на село, свидетеля разбрал, че е изключен от директора поради това, че родителите му са „кулаци”. Тези доказателства са приети за недостатъчни от Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ —съгласно решение по т.6 от протокол от заседание, провело се на 13.07.2015г /л.62/, Комисията е приела че „от приложените по административната преписка писмени доказателства, Комисията не може да обоснове категоричен извод, за претърпяна репресия по политически причини”.

Съгласно чл.11 от Наредбата за прилагане на чл.4 от ЗПГРРЛ, решението на централната комисия, с която се признава за установено наличието или липсата на незаконна репресия както и нейното времетраене, е окончателно. След като от страна на Централната комисия, която единствена е компетентна да се произнесе по наличието спрямо определено лице на осъществена репресия и при липса на достатъчно писмени доказателства за осъществена такава спрямо Д.Ст.С. от естество на визираната в чл.1 ал.1 т.6 от ЗПГРРЛ, то административния орган в лицето на областния управител е нямал друга възможност освен да откаже признаването на право на еднократно парично обезщетение. В случая административния орган действа при условията на обвързана компетентност.

С оглед становището на ЦК по чл.4 от ЗПГРРЛ, постановеният от областния управител отказ да се уважи претенцията на С. за обезщетение за претърпяна от него репресия, изразила се в незаконното му изключване като ученик и недопускане да завърши образованието си, обективиран в оспорената заповед също се явява обоснован, постановен в съответствие с относимите процесуални правила и при правилно приложение на материалния закон и целта на закона.

По изложените съображения настоящия състав на съда намира за неоснователно оспорването на Заповед № АП-ОЛ-Зд №307 от 27.08.2015г на Областния управител на област Стара Загора и същото следва да бъде отхвърлено като такова.

Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение четвърто от АПК, Старозагорският административен съд

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ като неоснователна жалбата на Д.С.С. *** против Заповед № АП-ОЛ-Зд-307 от 27.08.2015г на Областния управител на област Стара Загора, с която по подадено от Д.С.С. искане вх.№713-р/19.05.2009г за изплащане на еднократно обезщетение съгласно Закона за изменение и допълнение на ЗПГРРЛ и на основание чл.5 ал.2, чл.1 т.2 и чл.2 ал.1 т.7 от ЗПГРРЛ, са постановени отказ за уважаване на претенцията, основана на репресия, изразила се в незаконно задържане и отказ за уважаване на претенцията, основана на репресия, изразила си в незаконно изключване на С. като учащ и недопускането му да завърши образованието си по политически причини.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

СЪДИЯ: