Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

       

271                                              10.11.2016 г.                          град Стара Загора

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

            Старозагорският административен съд, ІІ състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми април, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

 

                                                                                         СЪДИЯ:ГАЛИНА ДИНКОВА

 

 

при секретар А.А.                                                                 

и с участието на прокурора                                                                                        

като разгледа докладваното от съдия Г.Динкова административно дело № 279 по описа за  2016г, за да се произнесе, съобрази следното:                                                       

 

         Производството е по реда на чл. 145 и сл. Административно-процесуалния кодекс (АПК), във връзка с  чл. 124 от Закона за държавния служител /ЗДСл/.    

 

Образувано е по жалба на К.Ц. ***, против Заповед № ЧР-2 50/ 31.05.2016г. на Изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане /АСП/ за прекратяване на служебното му правоотношение на основание чл.12, ал.1 от ЗДСл. В жалбата и в съдебно заседание жалбоподателят излага доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт по съображения за постановяването му в противоречие на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила.  Жалбоподателят поддържа, че в нарушение на закона обжалваната заповед е била издадена по време, когато е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност и доколкото в специалния закон – ЗДСл, липсвала изрична нормативна регламентация следвало в процесния случай да намери приложение уредената в КТ закрила при уволнение, и по-конкретно разпоредбата на чл.333, ал.1, т.4 от КТ. Сочи се още, че с така издадената заповед е било нарушено и правото му на отпуск по социалното осигуряване, установено с чл.34, ал.2 от ЗДСл. Твърди се и наличие на дискриминационно отношение спрямо него, позовавайки се на чл.6, ал.2 от Конституцията на Република България,  чл.2 от Конвенция № 94/ 1949г. на МОТ от Женева и Конвенция № 111, ратифицирана от Република България с Указ № 205/ 03.06.1960г. на Президиума на Народното събрание.  По тези съображения моли Заповед № ЧР-2 50/ 31.05.2016г. на Изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане да бъде отменена.

 

Ответникът – Изпълнителен директор на Агенцията за социално подпомагане, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Маринова, в съдебно заседание и в представено по делото писмено становище, оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена.

 

От събраните по делото доказателства съдът установи следната фактическа обстановка:

Със Заповед № ЧР-1 497/ 30.06.2015г. на Изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане жалбоподателят К.Ц.Ц., с образование: висше, степен магистър, специалност „Психология”, е назначен на длъжността „Директор” на Дирекция „Социално подпомагане” – Гурково, обл.Стара Загора, с ранг III младши за държавен служител. Видно от съдържанието на заповедта, служебното правоотношение е възникнало на основание чл.9, ал.2 във връзка с чл.10д, ал.4 и чл.12, ал.1 от Закона за държавния служител, считано от 01.07.2015г.

На 31.05.2016г. е издадена оспорената в настоящото производство Заповед № ЧР-2 50/ 31.05.2016г. на Изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане, с която на основание чл.12, ал.1 от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение с К.Ц.Ц., на длъжност „Директор” на Дирекция „Социално подпомагане” – Гурково, длъжностно ниво:6, ръководно ниво 6А, код по НКПД 1219-6022, считано от 07.06.2016г. От фактическа страна заповедта е обоснована с прекратяване на служебното правоотношение в изпитателния срок.  Видно от направеното отбелязване върху заповедта същата е връчена в условията на отказ да бъде получена, удостоверено с подписите на двама свидетели.

В представената по делото административна преписка са приложени 7 броя болнични листове за временна неработоспособност, като видно от болничен лист № Е 20153995182/06.06.2016г. жалбоподателят е ползвал отпуск по болест за времето от 06.06.2016г. до 10.06.2016г. включително.

 

Така установената фактическа обстановка мотивира следните правни изводи:

 

Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес -  адресат на обжалвания акт, в законово установения срок по чл. 149, ал.1 от АПК във вр. с чл.124 от ЗДСл и против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

 

Разгледана по същество жалбата е неоснователна. .

 

Заповед № ЧР-2 50/ 31.05.2016г. на Изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане е издадена от компетентен административен орган. По аргумент от разпоредбата на чл.5, ал.5 от Закона за социално подпомагане Дирекция „Социално подпомагане”-Гурково е териториално поделение на Агенцията за социално подпомагане, а съгласно чл.5, ал.1, т.15 от Устройствения правилник на Агенцията за социално подпомагане Изпълнителният директор на АСП назначава държавните служители в агенцията, изменя и прекратява служебните правоотношения с тях. В тази връзка последният е орган по назначаването по см. на чл. 108, ал.1 от ЗДСл  по отношение на жалбоподателя и в кръга на неговите правомощия е да прекрати служебното правоотношение на К.Ц..

Оспорената заповед е в предписаната от закона форма, съдържа задължителните реквизити по чл. 108, ал. 1 от ЗДСл. Неспазването на предвиденото в чл.59, ал.2, т.7 от АПК изискване в нея да бъде посочено пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва акта, не може да бъде квалифицирано като съществено нарушение, доколкото последиците от него са изрично уредени в чл.140, ал.1 от АПК. Липсата на посочените реквизити на акта не правят същия незаконосъобразен, а водят единствено до удължаване срока за неговото обжалване. 

Съдът не констатира допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила при издаването на обжалваната заповед, обуславящи отмяната й на това основание.

Направените в жалбата оплаквания за незаконосъобразно прекратяване на служебното правоотношение по време, когато държавният служител е ползвал отпуск поради временна неработоспособност, съдът намира за неоснователни. Процесната заповед е издадена на 31.05.2016г. и в нея е посочено, че служебното правоотношение се прекратява считано от 07.06.2016г. С оглед липсата на ангажирани от страна на жалбоподателя доказателства, оборващи удостовереното в самата заповед връчване в хипотезата на отказ да бъде получена, съдът приема за установено по делото, че на 06.06.2016г. заповедта е била съобщена и предявена за връчване на държавния служител. От представения и приет като доказателство по делото болничен лист № Е 20153995182/ 06.06.2016г.  се установява, че жалбоподателят е ползвал отпуск по болест за периода от 06.06.2016г. до 10.06.2016г. Това обстоятелство обаче не представлява пречка органът по назначаването да упражни правото си по чл.12, ал.1 от ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение без предизвестие в едногодишния срок за изпитване. Правният режим, на който се подчиняват служебните правоотношения не предвижда закрила при уволнение на държавните служители, ползващи отпуск за временна неработоспособност. При изчерпателна регламентация на правното положение на държавните служители, отклонения от тази уредба се допускат само с изрична правна норма. ЗДСл не съдържа забрана за връчване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител, когато същият е в отпуск, какъвто текст се съдържа в ЗМВР /чл.229 ЗМВР/. В случая не може да намери приложение и сочената от жалбоподателя разпоредба на чл.333, ал.1, т.4 от КТ, нито тази по чл.333, ал.1, т.2, предвиждаща т.нар.”предварителна закрила” при уволнение и изискваща предварително разрешение от инспекцията по труда при прекратяване на трудовото правоотношение с трудоустроен работник или служител. Позоваването на въведената с КТ закрила не отчита съществените отлики между трудовите и служебните правоотношения, подчинени на различен правен режим, независимо от сходния предмет - престиране на работна сила срещу заплащане, поради което и аналогията в този случай е недопустима. Отсъствието на идентична норма в ЗДСл не означава непълнота на правната уредба, даваща възможност да се правоприлага по аналогия, а сочи на неприложимост на подобна закрила. Освен това следва да се отбележи, че при прекратяване на трудов договор със срок на изпитване работникът или служителят също не се ползва със специалната закрила по чл.333 от ГПК, в какъвто смисъл е трайно установената съдебна практика /решение № 620 от 18.10.2010г. по гр.д. №1716/2009г. на ВКС, IVг.о, Решение № 155 от 27.06.2016г. на ВКС по гр.д.№ 418/2016г, III г.о, ГК/, което е допълнителен аргумент за неприложимостта й при прекратяване на служебното правоотношение в срока за изпитване.

Съдът намира за неоснователно и твърдението на жалбоподателя за допусната дискриминация спрямо него, тъй като това изявление не е обосновано с никакви конкретни обстоятелства и по делото липсват данни с  издаването на процесната заповед да е осъществено по-неблагоприятно третиране на Ц. по признак „служебно положение” в сравнение с други държавни служители при сходни обстоятелства. Цитираните в жалбата международни конвенции на Международната организация на труда /МОТ/ от 1949 г. и от 1958 г., ратифицирани от Република България са неприложими в конкретния случай, доколкото същите са насочени към защита правата на лица, намиращи се в трудови правоотношения, но не и на лица, които се намират в служебни такива, а освен това разпоредбата на чл. 1, ал.2 от сочената Конвенция № 111/25.06.1958 г. /актуална редакция от 2007 г./ изрично регламентира, че "всяко различие, изключение или предпочитание, което се основава на специфични изисквания, свързани с конкретната работа, не се считат за дискриминация".

Оспорената Заповед № ЧР.2 50/ 31.05.2016г. е издадена и при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с неговата цел, като съображенията за това са следните:  

Съгласно разпоредбата на чл.12, ал.1 от ЗДСл, посочена като правно основание за издаване на оспорената заповед, когато кандидатът се назначава за първи път на държавна служба, в едногодишен срок, считано от датата на встъпване в длъжност, органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение без предизвестие. Цитираната разпоредба регламентира правомощието на органа по назначаването да направи преценка на субективните качества на служителя в срока за изпитване и в рамките на предоставената му оперативна самостоятелност едностранно и без предизвестие да прекрати служебното правоотношение, без да е необходимо да мотивира своето решение. За законосъобразността на административния акт са необходими две кумулативни предпоставки: служителят да постъпва за първи път на държавна служба и прекратяването на служебното правоотношение да е извършено в едногодишен срок от възникването му. В случая жалбоподателят не оспорва обстоятелство, че назначаването му на процесната длъжност представлява назначаване за първи път на държавна служба. Видно от представената по делото заповед № ЧР-1 495/ 30.06.2015г. служебното правоотношение с Ц. е възникнало на 01.07.2015г., поради което към датата на издаване на обжалваната заповед /31.05.2016г./, както и към момента на нейното предявяване за връчване на служителя /06.06.2016г/, едногодишният срок от встъпване в длъжност не е бил  изтекъл. Следователно органът по назначаването е упражнил законосъобразно правото си по чл.12, ал.1 от ЗДСл да прекрати едностранно служебното правоотношение на К.Ц.Ц..

Данни за постановяване на заповедта за цел, различна от установената в закона за подобен вид актове - за прекратяване на служебно правоотношение, не могат да се извлекат от доказателствата по делото и съдът приема, че оспореният акт не противоречи на целта на закона.

 

С оглед гореизложеното съдът приема, че обжалваната заповед е  законосъобразна - издадена е от компетентен орган, в предвидената от закона форма, постановена е при спазване на административно-производствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Жалбата се явява неоснователна и като такава, следва да бъде отхвърлена.

 

Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение четвърто от АПК, Старозагорският административен съд,  

 

 

Р     Е     Ш     И     :

 

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на К.Ц. ***, против Заповед № ЧР-2 50/ 31.05.2016г. на Изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане, като неоснователна.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

 

                                                                        СЪДИЯ: