Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                    

                         61      20.03.2017г.      град Стара Загора

 

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

            Старозагорският административен съд, V състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

                                           

СЪДИЯ: РАЙНА ТОДОРОВА

 

 

 

при секретар  П.М.                                                                                  и с участието

на прокурор  Маргарита Димитрова                                                            като разгледа

докладваното от съдия  Р. ТОДОРОВА  административно дело № 463 по описа за 2016г., за да се произнесе съобрази следното:                                                       

 

Производството е по реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 285, ал.1 във вр. с чл.284, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС /ДВ бр.13/2017г./.                

                                        

Образувано е по искова молба, подадена от В.Р.Б. ***, с която е предявен иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, за присъждане на обезщетение в размер на 25 000лв. за претърпени от В.Б. неимуществени вреди за времето на престоя му в Затвора - гр. Стара Загора в периода 22.07.2011г. – 27.07.2012г. и в периода 27.03.2014г. – 24.03.2015г., вследствие на допуснати от администрацията на затвора нарушения на разпоредбите на чл.43, ал.3 и чл.151, ал.2 от ЗИНЗС и чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, довели до поставянето му в условията на чл.3, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС. Незаконосъобразната административна дейност, на която се основава исковата претенция, се изразявала в неосигуряване на лишения от свобода на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в спалните помещения /затворническите килии/, в които е бил настаняван; на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в спалните помещения и на достатъчно естествена светлина и възможност за естествено проветряване в килията. Ищецът твърди, че през периодите 22.07.2011г. – 27.07.2012г. и 27.03.2014г. – 24.03.2015г., във връзка с изпълнение на наложени му наказания „лишаване от свобода”, е бил настанен в Затвора – Стара Загора, при лоши битови и санитарно-хигиенни условия. Поддържа че килиите, в които е пребивавал, не съответствали на изискванията за минимална свободна жилищна площ за всеки един от лишените от свобода. В спалните помещения липсвали санитарни възли и течаща вода, като не бил осигурен и постоянен достъп до такива, вследствие на което бил принуден за времето от 21.00ч. /когато килиите се заключвали/ до 6.00 часа сутринта, да се въздържа от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа за облекчаване на физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите лишени от свобода. Ищецът твърди, че в Затвора – Стара Загора не са му били осигурени условия за поддържане на лична хигиена; имало хлебарки и дървеници, като администрацията на затвора не обработвала килиите срещу вредители, нито предоставяла необходимите пособия и препарати за тяхното почистване. Сочи, че естествената дневна светлина в спалното помещение и възможността за естествено проветряване, били недостатъчни. Излага доводи, че вследствие на всичко това е бил поставен в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение, довели до причинени му неимуществени вреди. Вредите, обезщетение за които ищецът претендира, се изразявали в претърпян стрес, постоянен дискомфорт, чувство за малоценност и унижение, опасение за увреждане на здравословното състояние и накърняване на човешкото му достойнство. 

 

Ответникът - Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, чрез процесуалния си представител по делото, в съдебно заседание и в представения писмен отговор, оспорва предявената искова претенция. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не е установено по несъмнен начин наличието на кумулативно изискуемите се по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ елементи от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата за причинени на В.Б. неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност, за което излага подробни съображения. Твърди, че с оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила на разпоредбите на чл.43, ал.3 от ЗИНЗС и на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, нормативните изисквания за минимална жилищна площ за един лишен от свобода и за санитарно помещение и течаща вода в спалното помещение, не са част от действащото законодателство, поради което несъблюдаването им не може да бъде квалифицирано като незаконосъобразно административно бездействие. Обосновава, че поставянето на ищеца при съществуващите в Затвора – Стара Загора условия нито е последица от виновно поведение на служители от администрацията на затвора, нито В. Б. съзнателно е бил поставен при по-неблагоприятни условия в сравнение с останалите лишени от свобода лица, с цел да бъде унижен или да бъде накърнено човешкото му достойнство, като битовите и санитарно-хигиенните условия в Затвора – гр. Стара Загора, при които В.Б. е изтърпявал наложеното му наказание, не са били в противоречие със законово установените норми и ограниченията не са надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на наказанието. Излага доводи, че при липсата на ангажирани от ищеца писмени и/или гласни доказателства за конкретно увреждане на здравословното му състояние като резултат от условията, при които е бил поставен при престоя му в Затвора – Стара Загора, твърдението му за претърпени неимуществени вреди, като основание за присъждане на претендираното обезщетение, се явява недоказано. Направено е искане за отхвърляне на исковата претенция като недоказана и неоснователна.

 

Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез участващия по делото прокурор, дава заключение за недоказаност и неоснователност на предявения иск. Поддържа, че по делото не е доказано наличието на предпоставките по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в полза на ищеца. Обосновава, че размера на претендираното обезщетение е несъответен на заявеното засягане на неимуществените права, като в случай, че искът бъде приет от съда за доказан по основание, размера на обезщетението да бъде определен при прилагане на принципа за справедливост.

           

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

 

Съгласно писмо - справка изх. № 2153/ 25.11.2016г. на Началника на Затвора - Стара Загора, ищецът В.Б. *** на 24.08.2011г., за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” съгласно Протокол от 17.05.2012г. по ЧНД № 361/ 2011г. на ОС – Хасково, с който се заменя остатъка от наказанието „Пробация” по НОХД № 130/ 2010г. на РС – Димитровград с наказание „лишаване от свобода” от 1 година и 9 дни, при определен първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието. При престоя на Б. ***, първоначално е разпределен в 3-та група /осъдени, неработещи, учащи/, а впоследствие преразпределен в 4-та и във 2-ра група. При последващия престой на В. Б. *** /от 06.06.2014г./, след окончателното осъждане с общо наказание от 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода”, е разпределен в 4- та група /осъдени, неработещи, учащи/, с постановен първоначален строг режим, откъдето е освободен по изтърпяване на 29.03.2015г. Съгласно удостовереното поради отдалечеността във времето и междувременно извършения ремонт и реконструкция на спалните помещения в Затвора – Стара Загора по Норвежкия финансов механизъм, не може да бъде предоставена точна информация относно квадратурата на помещенията, в които е пребивавал в различните групи л.св. Б., като броят на настанените по това време лишени от свобода в спалните помещения е бил съобразен с наличната площ, с цел избягване на пренаселеност. Спалните помещения били оборудвани със стандартни метални легла, минимум една маса и четири стола. Осветлението във всички спални помещения е стандартно с крушки, като в зависимост от площта е имало 2 – 3 осветителни тела, както и минимум три прозореца, осигуряващи естествена светлина и възможност за проветряване. През зимния период помещенията се отоплявали чрез централно парно отопление. В спалните помещения нямало санитарен възел и течаща вода, като лишените от свобода разполагали с общи за групата санитарни възли с тоалетни и умивалници с течаща вода и душове, достъпът до които бил свободен за времето от 6.00ч. до 20.00ч., съобразно Правилника за вътрешния ред и утвърдения от Началника на Затвора – Стара Загора график за разпределение на времето, а в останалата част от денонощието бил осигуряван при необходимост.

 

По делото са представени и приети като доказателства счетоводни извлечения за закупуване на хигиенни материали и протоколи и фактури за извършена ДДД обработка - мероприятия по дезинсекция и дератизация в Затвора – Стара Загора в периода 2011г. – 2015г., както и документи относно откриването на процедура за възлагане на обществена поръчка за изпълнение на СМР във връзка с преустройство на санитарно-битовите помещения и площадково водоснабдяване в Затвора – Стара Загора.

 

Допуснато е събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетели на лицата Р.А.С., М.Б.А. и Б.И.К.. Свидетелят Р.С. заявява, че с ищеца В.Б. са изтърпявали наказанието си в Затвора – Стара Загора в периода 2014г. – 2015г. в една и съща група, в съседни килии. Св. С. първоначално отговарял за реда и дисциплината в групата, след това за хигиената, а към настоящия момент е отряден председател на цялата четвърта група. Свидетелят сочи, че на всеки от лишените от свобода месечно се полагал и се давал по един сапун, като за почистването на килиите и санитарните помещения се давал „Тризон”. Всяка седмица са се раздавали почистващи препарати и се е почиствало с тези препарати. В групата, включваща между 105 – 120 лица, лишените от свобода разполагали с общи за цялата група 4 тоалетни и една баня с 10 – 12 душа. Тоалетните преди ремонта били в лошо състояние. През деня лишените от свобода можели свободно да се движат в коридора на групата и да ползват санитарните помещения, а през нощта физиологичните си нужди облекчавали в кофа. В килията било светло – до 17 часа можело и без друго осветление. Не си спомня Б. да е изпадал в състояния, при които да е имал нужда от психолог или психиатър. Свидетелят определя В.Б. като конфликтен, с налагани наказания вкл. карцери. Свидетелят М.А. заявява, че познава В.Б. от периода, в който е бил отряден председател на четвърта група в Затвора – Стара Загора /2014г. – 2015г./, в която група е бил разпределен л.св. Б.. Като отряден председател на 4-та група свидетелят отговарял за вътрешния ред и дисциплината. Всеки месец от администрацията на затвора давали по един сапун на лишен от свобода, както и почистващи препарати – „Тризон”. Всяка седмица килиите, коридорите и санитарните помещения се почиствали с препарати, които се раздавали на отговорниците на отделните килии. През деня достъпа до тоалетните бил свободен, а през нощта ходили по нужда в кофа, като до направения ремонт в килиите не е имало нито тоалетна, нито течаща вода. Администрацията на затвора е позволявала в килиите лишените от свобода да имат радио, телевизор с кабелна, като в групата имали и специално помещение с котлон, където ходили да си готвят. Ползването на банята се извършвало два пъти седмично, по график, като отделно от това на лишените от свобода се разрешавало да ползват бързовари за топлене на вода за хигиенни нужди. Почистващи препарати можело да се закупуват и от лавката. Килиите, с площ от около 20 кв.м, преди ремонта били в лошо състояние. В една килия в групата били между 14 – 16 лишени от свобода, а понякога и 20. Имало възможност за естествено проветряване на килията, като не е съществувала административна забрана за отваряне на прозорците. Свидетелят определя В. Б. като агресивен. Свидетелят Б.К. познава ищеца Б. от 2014г., били са за известно време в един отряд в Затвора – Стара Загора и са посещавали училището към затвора. Килиите според свидетеля били 2м/3м или 3м/3м, като в спалните помещения имало около 5 легла на два етажа, дървени масички и столове. В килията нямало тоалетна и течаща вода, като през нощта нямали достъп до санитарните помещения и за физиологичните си нужди ползвали кофа. В затвора имало дървеници; условията като цяло били лоши и затворниците се чувствали много зле. Свидетелят не е виждал и не знае В. Б. да е агресивен и да е проявявал агресия; Б. ходил на училище и имал добро държане.

 

По допустимостта на исковата претенция:

 

В практиката на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода, се критикува възприетия подход за разделянето на исковете и разглеждането им поотделно по отношение на всяко от твърдените от ищеца действия или бездействия, водещи до нарушаване на чл.3 от ЕКПЧ, като противоречащ на принципите и стандартите, установени от ЕСПЧ, изискващи разглеждането на исковете при прилагането на кумулативния подход. При съобразяване на тази практика /вкл. и пилотното решението на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България”/, че при преценката за наличието на увреждане и за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следва да се вземе под внимание кумулативния ефект от условията, при които ищецът е бил поставен при изпълнение на наложеното му наказание „лишаване от свобода” и от които той се жалва, съдът намира, че независимо от формулировката на исковата претенция, се касае за един иск, основан на незаконосъобразна административна дейност - неосигуряване на минимално необходимите битови и санитарно-хигиенни условия на лишеното от свобода лице /на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; на минимална свободна жилищна площ и на други битови условия в помещението, в което е бил настанен; на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в килията/, при претендирано обезщетение в размер на 25 000лв. за неимуществени вреди вследствие на твърдяното поставяне на ищеца в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение по см. на чл. 3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, в нарушение на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Начинът, по който се иска да бъде определено обезщетението за претърпени от В. Б. неимуществени вреди, не обвързва съда, тъй като в случай че искът бъде приет за доказан по основание, обезщетението ще бъде определено при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД във вр. с §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС. 

 

Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност на длъжностни лица на държавата /служители на Затвора – Стара Загора/, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към Министъра на правосъдието, осъществяващо прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, с териториални служби в т.ч. и затворите, съгласно разпоредбата на чл.12, ал.3 от ЗИНЗС – т.е исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във вр. с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ и чл. 284, ал.1 във вр. с чл.285, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС.  Твърдяната като незаконосъобразна дейност на служители от администрацията на Затвора – Стара Загора представлява административна дейност, доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на наложените наказания „лишаване от свобода” не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с изтърпяването на наказанията, а обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Ето защо съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия и бездействия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители на Затвора – Стара Загора и претърпяно увреждане вследствие на условията, при които е изтърпявано наказанието „лишаване от свобода”, е допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, като съгласно чл. 7 от ЗОДОВ и чл. 285, ал.2 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС и с оглед твърдяното от ищеца място на увреждане /Затвора – Стара Загора/, делото е подсъдно на Старозагорския административен съд. 

 

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че предявеният иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София се явява доказан по основание, по следните съображения: 

 

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Следователно отговорността на държавата възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или на длъжностно лице на държавата; 2. Незаконосъобразният административен акт, респ. действие или бездействие, да е при или по повод изпълнение на административна дейност; 3. Претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащия  фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата в исково производство по чл.203 и сл. от АПК. Съответно в чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС /приложим на основание § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС/ е предвидено, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, т. е на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение вкл. и по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, а именно забрана за поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.  

 

В конкретния случай с предявения иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като съгласно обстоятелствената част и петитума на подадената от В.Б. искова молба, релевираната като основание на исковата претенция незаконосъобразна административна дейност се изразява в неосигуряване на минимално необходимите битови и санитарно-хигиенни условия на лишеното от свобода лице при изтърпяване на наложеното му наказание - на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; на минимална свободна жилищна площ; на други битови условия в помещението, в което е бил настанен /достатъчно естествената светлина и възможност за естествено проветряване/ и на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в килията.

 

Съгласно разпоредбата на чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС /сега ал.4/, минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може не може да бъде по-малка от 4 кв.м. Първоначално в §13 от ПЗР на ЗИНЗС изрично е било посочено, че тази разпоредба влиза в сила три години след приемането на програма по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода, а с изменение на ЗИНЗС /ДВ бр.103/ 2012г./, е било предвидено разпоредбата на чл.43, ал.3 и регламентираното в нея изискване за минимална жилищна площ на един лишен от свобода, да влезе в сила от 1 януари 2019г. В чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС е установено, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а в ал.3 на чл.20 – че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 6 от ПЗР на ППЗИНЗС /сега § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС/, нормата на чл.20 влиза в сила три години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Очевидно е, че с оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за минимална жилищна площ, за постоянен достъп до санитарно помещение и течаща вода и др., не са били част от действащото законодателство за периода на исковата претенция. От тази гледна точка формално не са били налице нормативно регламентирани задължения за администрацията на местата за лишаване от свобода в посочения по-горе смисъл. Това обаче не означава, че администрацията не е длъжна да осигури на лицата такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.

 

            Въпросът, който се поставя в случая, е дали конкретните битови и санитарно-хигиенни условия, при които лишеният от свобода В.Б. е бил поставен за времето на пребиваването му в Затвора – Стара Загора при изтърпяване на наложените му наказания „лишаване от свобода”, сочат на накърняване на конституционно признатото му право по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и съотв. релевират ли нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и нарушаване на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

 

Съгласно разпоредбата на чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи също е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. На това право на лишените от свобода лица съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на наказанията да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.

 

Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право - Решение от 02.02.2006г. по делото Йовчев срещу България, Решение от 24.05.2007г. по делото Навущаров срещу България, Решение от 28.06.2007г. по делото Малечков срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото Славчо Костов срещу България, Решение от 08.07.2014г. по делото Харакчиев и Толумов срещу България, пилотно Решението на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Нешков и други срещу България и др. В тези решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС. В решението на ЕСПЧ по делото „Нешков и други срещу България” е посочено, че вече постановените решения, както и решението по делото Нешков, се отнасят до нарушения на чл. 3 от ЕКПЧОС в различни затвори и общежития в България, но всички те касаят повтарящи се въпроси за липсата на достатъчно пространство, достъп до естествена светлина и въздух, ниска хигиена, липса на дискретност и нарушаване на личното достойнство при използване на тоалетната. ЕСПЧ е приел, че нарушенията не са вследствие от изолирани случаи, а произтичат от повсеместен проблем, в резултат на лошото функциониране на българската пенитенциарна система и недостатъчните гаранции срещу нечовешко и унизително отношение.

В контекста на тази съдебна практика, по см. на чл.3 от ЕКПЧОС, „безчовечно или унижаващо отношение” предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени.

 

            В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че за периодите 24.08.2011г. – 24.07.2012г. и 06.06.2014г. – 29.03.2015г., ищецът В.Б. *** във връзка с изпълнението на наложени му наказания „лишаване от свобода”. В този период Б. е бил настаняван в килии с площ между 10 - 20 кв.м /каквато според свидетелите е била площта на спалните помещения в 4-та група/, оборудвани с легла на два етажа, метални шкафчета за лични вещи, маса и столове. Общата бройка на лишените от свобода, настанени в едно помещение с В. Б., през посочените периоди е варирала между 8 и 16 лица /съгласно свидетелските показания/. Очевидно е, че свободната жилищната площ в затворническото помещение за всяко от лишените от свобода лица /определена на база общата площ на килията, наличното оборудване и мебели и броя на настаняваните в нея лица/, е била доста под 4 кв.м. Не се оспорва от ответника по иска обстоятелството, че в спалните помещения, в които е бил настаняван В. Б., не е имало санитарен възел и мивка с течаща вода. През деня е бил осигурен свободен достъп до санитарен възел в общото за всички лишени от свобода в групата санитарно помещение, извън килиите, като за времето от 20.00ч. до 6.00 часа сутринта лишеният от свобода е бил принуден да се въздържа от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа за облекчаване на физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите настанени в помещението лица. Твърдението на ответника, че ползването на тоалетна за времето от 20.00ч. до 6.00 часа, можело да се извършва при повикване на постовия надзирател, не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Въз основа на свидетелските показания следва да се приеме за установено и че ползването на банята от лишените от свобода лица, е било разрешено и се е извършвало два пъти седмично, като през останалото време с разрешението на Началника на Затвора е можело да се ползват бързовари за топлене на вода за хигиенни нужди.  

С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно - хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът В.Б. при пребиваването му в Затвора – Стара Загора от гл.т. на липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и на свободна жилищна площ в помещението.

 

При така установената фактическа обстановка съдът намира, че битовите и санитарно-хигиенните условия, при които В.Б. е изтърпявал наложеното му наказание „лишаване от свобода” в Затвора – Стара Загора, в рамките на периодите 24.08.2011г. – 24.07.2012г. и 06.06.2014г. – 29.03.2015г., накърняват правата му по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и респ. от страна на администрацията на затвора е допуснато нарушение на чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на чл.2, т.3 и чл.3 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти от гл.т на минимална обитаема площ, необходима за спокойното биологично съществуване на всяко психично здраво човешко същество; принуждаването на ищеца за времето от 20.00ч. до 06.00ч. да удовлетворява естествените си физиологични нужди в кофа в същото помещение, където спи, без преграда, пред очите на всички обитатели на килията, поради ограничаване достъпа му до санитарно помещение, са обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя на Б. ***, неминуемо водят до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността и до физически болки и страдания. По степен и интензитет създаденото на В.Б. неудобство е такова, което може да бъде квалифицирано като „причиняващо страдание и унижаващо достойнството”. Изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода”, статута на лишеното от свобода лице и свързаните с това законови изисквания за сигурност и охрана, неминуемо водят до ограничения, но в случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано нарушаване на основни субективни права на Б. и общочовешки ценности, защитени от ЕКПЧ /право на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство/. С оглед обичайните правила за условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение което да не накърнява човешкото достойнство, условията, в които е бил поставен В.Б. при престоя му в Затвора – гр. Стара Загора, предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат квалифицирани като унизителни и нехуманни. Действително по делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/ на В. Б., което би могло да бъде разглеждано като последица от условията, при които е бил поставен при изпълнението на наказанието в Затвора – Стара Загора. Но в контекста на съдебната практика на ЕСПЧ и критиките към формалистичния подход на българските съдилища при отхвърляне на исковете за обезщетения за вреди от нечовешки и унизителни условия при изтърпяване на наказанията поради необоснованост и недоказаност на претърпени нематериални вреди, следва да се приеме, че ищецът е претърпял неприятни негативни изживявания, квалифицирани като унизително и обидно отношение и нечовешко третиране. Изводът за претърпени от ищеца В. Б. неимуществени вреди се основава както на установената по делото фактическа обстановка, така и на правилата на житейската и формална логика – условията, при които е бил поставен Б., се отклоняват не само от подходящата, но и от нормалната жизнена среда и подобни условия неминуемо биха причинили значителни неудобства, негативни емоционални преживявания и страдания на всеки човек. Очевидно е че удовлетворяването на естествените физиологични нужди за времето от 20.00ч. до 6.00 часа в спалното помещение в кофа при това в присъствието и на други лица; пребиваването в спално помещение между 10 и 20кв. м, голяма част от която площ е заета от двуетажни легла и инвентар, заедно с други лица /между осем и шестнадесет/; липсата на постоянен достъп до санитарен възел с течаща вода; ограниченията при ползването на санитарните помещения за хигиенни нужди и липсата на нормални условия за поддържане на лична хигиена, не може да не доведе до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността. С оглед изложеното съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че ищецът не е ангажирал никакви доказателства за реално претърпени и установени неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от действия и бездействия на административния орган или на негови длъжностни лица. В контекста на компенсаторните средства за защита, констатацията, че условията не отговарят на изискванията на чл. 3 от ЕКПЧОС и е налице нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, дава основание да се направи предположение, че същите са причинили неимуществени вреди на лишения от свобода, като средствата за защита трябва по-скоро да отразяват съществуването на тази презумпция, а не присъждането на компенсация да зависи от умението на жалбоподателя да докаже, чрез доказателства, наличието на неимуществени вреди под формата на емоционална травма /пилотно Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България"/. А и съгласно новата разпоредба на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, приложима на основание § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС /ДВ бр.13/2017г./, във връзка с ангажирането на отговорността на държавата за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС /вкл. и по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС -  поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност/, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

 

            От представените по делото Протоколи и фактури за извършена ДДД обработка - мероприятия по дезинсекция и дератизация в Затвора – Стара Загора в периода 2011г. – 2015г., може да се направи извод, че периодично в помещенията на затвора са извършвани мероприятия за дезинсекция и дератизация. Видно от  приетите като доказателства счетоводни извлечения за закупуване на хигиенни материали и от показанията на разпитаните в качество на свидетели лица - Р.А.С. и М.Б.А. – лишени от свобода, отговаряли за хигиената и изпълнявали функции на отрядни председатели в 4-та група в Затвора – Стара Загора, ежеседмично от администрацията на затвора са предоставяни хигиенни и дезинфекционни материали за почистване на спалните и санитарните помещения, които са били раздавани на отговорниците на килиите, като почистването се е осъществявало от самите лишени от свобода, по график. Ето защо съдът приема за недоказано твърдението на ищеца, че администрацията на затвора не обработвала килиите срещу вредители и не предоставяла необходимите пособия и хигиенни препарати за тяхното почистване. 

            Но дори твърденията на ищеца за наличието на насекоми, гризачи и други вредители и за неосигурени условия за поддържане на хигиената в спалните и в санитарните помещения, да не са доказани и съотв. твърденията за недостатъчна естествена светлина и за липса на възможност за естествено проветряване в спалните помещения да се опровергават от събраните по делото гласни доказателствени средства /показанията на свидетелите Р.С. и М.А./, съдът счита, че останалите посочени по-горе аспекти на условията, при които В. Б. е изтърпявал наложените му наказания „лишаване от свобода” в Затвора – Стара Загора, релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови стандарти и взети заедно следва да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение и третиране по см. на чл.3 от ЕКПЧ.   

 

 

 

К 

 

 

 

умулативният ефект от липсата на условия на живот, съобразени с хигиенните изисквания, необходими за опазване здравето и човешкото достойнство, независимо от това дали тази липса произтича от приложимата регулаторна рамка или от начина на нейното прилагане на практика, като се има предвид и периода на пребиваване на ищеца в Затвора – гр. Стара Загора, несъмнено са причинили на Б. неудобства, които надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на наложеното му наказание и които са довели до понесени от него трудности и негативни емоционални преживявания. При прилагането на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, съгласно която разпоредба в случаите по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, съдът приема, че увреждането в степента и характера на преживените страдания от ищеца, имат за последица унижаване на неговото човешко достойнство и с това е налице нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и на чл.3 от ЕКПЧОС.

 

           При осъществяване на правно - регламентирана дейност длъжностните лица от затворническата администрация са нарушили и изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС.  Действително по делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания. Липсата на подобна цел обаче не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКПЧОС /Решение от 09.06.2005г. на ЕСПЧ по делото И.И. срещу България, Решение от 27.01.2015г. на ЕСПЧ по делото „Нешков и други срещу България” и др./. Освен това отговорността както по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, така и по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС е обективна – държавата отговаря за вредите, причинени от нейни органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност /вкл. от специализираните органи по изпълнение на наказанията/, които вреди са последица от незаконосъобразните им актове, действия и бездействия /вкл. от нарушения на чл.3 от ЗИНЗС/, без значение дали са причинени виновно от тях, което отличава този вид отговорност от деликтната отговорност по чл.45 от ЗЗД.

                

                 С оглед на гореизложеното съдът приема, че в случая негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на В. Б., надвишаващи неизбежното ниво присъщо на изтърпяваното наказание, макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до унижаване на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразна дейност на затворническата администрация в нарушение на изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им, което е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормите на чл.3 от ЕКПЧ. Кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата както по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, така и по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, поради което  предявеният от В.Б. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, е доказан по основание. 

 

                  Както нееднократно е посочвал съдът в други свои решения, за ангажиране  отговорността на държавата е ирелевантно  обстоятелството, че съществуват обективни трудности от финансово естество за привеждане на затворническите помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в местата за лишаване от свобода - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди /неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности/, което засягане следва закономерно от обективния факт на незаконосъобразната административна дейност. Държавата в лицето на ГД „Изпълнение на наказанията” е длъжна да гарантира, че едно лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на наказанието лишаване от свобода не подлага човека на стрес или трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на страдание, присъща на изтърпяването на наказанието.  

 

 

 

Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България"/. В този смисъл за отговорността на държавата е без значение, че от страна на ГД „Изпълнение на наказанията”, поетапно за периода 2013г. – 2015г., са предприети действия по започване на процедура за проектиране и извършване на реконструкция на корпуса на Затвора – Стара Загора и откриване на процедура за възлагане на обществена поръчка за изпълнение на СМР във връзка с площадково водоснабдяване и преустройство на санитарно-битовите помещения в затвора.

 

            Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова общо в размер на 25 000лв./, следва да бъде определен при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД /приложима по силата на §1 от ЗР на ЗОДОВ/, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието „справедливост” е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Следва да бъде съобразено и пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България", съгласно което паричната компенсация като форма на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, не трябва да бъде в неразумен размер в сравнение с присъжданията за справедливо обезщетение, определени от ЕСПЧ по силата на чл.41 от Конвенцията в подобни случаи, като насока в това отношение могат да служат принципите, изложени от ЕСПЧ в пилотното решение, а именно фундаменталния характер на правото на всяко лице да не бъде подлагано на нечовешко или унизително отношение, от една страна, а от друга времето, през което лишеният от свобода е бил поставен в условия на  нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС, като най-важния фактор  за оценка на претърпените вреди. В случая, като се отчетат обстоятелствата, съставляващи проявления на незаконосъобразната административна дейност; периода на исковата претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи човешкото достойнство/; предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо/, при съобразяване на пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България” както и размера на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения в подобни случаи и при прилагането на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, съдът приема, че искът следва да бъде уважен при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1 800лв.

 

С оглед на гореизложеното съдът намира, че по предявения от В.Б. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, по безспорен начин е установено и доказано наличието на всеки един от елементите от правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС за претърпени от ищеца неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразна административна дейност на специализираните органи по изпълнение на наказанията, поради което исковата претенция се явява доказана по основание и следва да бъде уважена в размера на определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди от 1 800лв. В останалата си част до размера на претендираното от ищеца обезщетение от 25 000лв., искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.  

 

            Водим от горните мотиви Старозагорският административен съд 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И     :

 

 

            ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов” № 21, на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, да заплати на В.Р.Б. ***,  сумата от 1 800 /хиляда и осемстотин/ лева, представляваща обезщетение за претърпени от В.Б. неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна административна дейност на служители от администрацията на Затвора – Стара Загора, изразяващи се в неосигуряване на минимално необходимите битови и санитарно-хигиенни условия /на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и на достатъчна жилищна площ в спалното помещение/ при престоя на В.Б. *** при изпълнение на наложените му наказания „лишаване от свобода” за периода 24.08.2011г. – 24.07.2012г. и за периода 06.06.2014г. – 29.03.2015г.   

                         

ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Р.Б. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София иск в останалата му част и до размера на претендираното обезщетение от 25 000лв., като недоказан и неоснователен.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

СЪДИЯ: