Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 86 24.04.2017г. град Стара Загора
В И М
Е Т О Н А Н
А Р О
Д А
Старозагорският административен съд, V състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и втори март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: РАЙНА ТОДОРОВА
при секретар П.М. и с
участието
на
прокурор като разгледа
докладваното
от съдия Р. ТОДОРОВА административно дело № 552 по описа за 2016г., за да се
произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.
145 и сл. Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.172, ал.5 от
Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.
Образувано е по жалба на К.Д.К. ***,
против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
16-1228-000502 от 25.05.2016г., издадена от Началник група в сектор „Пътна
полиция” към Областна дирекция на МВР – Стара Загора, с която заповед на К.К. е
наложена принудителна административна мярка – „изземване на свидетелство за управление на
моторно превозно средство”, поради неизпълнение на задължението по чл.157, ал.4
от ЗДвП. В жалбата и в съдебно заседание се излагат доводи за
незаконосъобразност на оспорения административен акт, по съображения за
постановяването му в противоречие и при неправилно приложение на материалния
закон, при неспазване на императивните изисквания по чл.59, ал.2, т.4 от АПК за
съдържание на акта и при допуснати съществени нарушения на
административно-производствените правила в т.ч. за издаването на заповедта след
изтекъл давностен срок. Жалбоподателят поддържа, че заповедта е постановена без
да е извършена надлежна проверка и без да са изяснени в пълнота относимите
факти и обстоятелства, което е довело до произнасяне при невярно установена
фактическа обстановка и съответно до направени при неправилно приложение на
закона правни изводи. Твърди, че непосочването от кой нормативен акт е
разпоредбата, възприета от административния орган като материалноправно
основание за налагането на принудителната административна мярка, представлява съществено формално нарушение на изискванията
по чл.59, ал.2, т.4 от АПК, имащо за
последица невъзможност да разбере по кой закон е санкциониран и съответно до ограничаване
правото му на защита. Обосновава, че доколкото е изтекъл абсолютния давностен
срок за административнонаказателно преследване за нарушенията по Закона за
движението по пътищата, във връзка с извършването на които са му отнети
контролни точки и съответно му е наложена принудителната административна мярка,
прилагането на мярката към настоящия момент противоречи на закона. Направено е
искане за отмяна на оспорената заповед, като незаконосъобразна.
Ответникът по жалбата – Началник
група в сектор „Пътна полиция” към Областна дирекция на МВР – Стара Загора, редовно
и своевременно призован за съдебно заседание, не изпраща представител по делото
и не взема становище по основателността на оспорването.
Въз основа на съвкупната преценка на
представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от
фактическа страна по административно-правния спор:
С оспорената в настоящото съдебно
производство Заповед № 16-1228-000502 от 25.05.2016г., издадена от Началник
група в сектор „Пътна полиция” към Областна дирекция на МВР - Стара Загора, на
жалбоподателя К.Д.К., е приложена принудителна административна мярка /ПАМ/ -
„изземване на свидетелство за управление на МПС”. Заповедта е постановена на
основание чл.171, т.4 от ЗДвП, като от фактическа страна е обоснована с
обстоятелството, че К.К. не е изпълнил задължението си доброволно да върне
Свидетелство за управление на МПС № 258486285, поради загубване на придобитата
правоспособност с оглед отнемането на всички контролни точки с НП № 65/ 16.02.2005г.;
НП № 549/ 09.03.2005г.; НП № 792/ 18.03.2005г. и НП № 4131/ 16.06.2006г., в
нарушение на чл. 157, ал.4 от ЗДвП.
По делото е представена справка за
нарушител/водач на МПС – К.Д.К., с посочване на наличните контролни точки към
момента на издаване на СУМПС; наказателните постановления, въз основа на които
са отнети контролни точки и датата на влизането им в сила; нарушените правни
норми от ЗДвП и броя на контролните точки, които се отнемат за всяко едно от
нарушенията. От удостовереното в справката се установява, че на К.К. е издадено
СУМПС № 258486285, като към момента на издаването на СУМПС /18.08.2003г./ водачът
на МПС е разполагал с 33 контролни точки по контролен талон № 2617538. Видно от
същата справка, както и от приетите като доказателства по делото наказателни
постановления, издадени за допуснати от
жалбоподателя нарушения по ЗДвП, на К.К. са отнети контролни точки, както
следва: с НП № 65/ 16.02.2005г., влязло в сила на 10.06.2005г. - за нарушение
по чл. 183, ал.4, т.7 от ЗДвП - 10 контролни точки; с НП № 549/ 09.03.2005г.,
влязло в сила на 10.06.2005г. - за
нарушение по чл. 183, ал.2, т.3 от ЗДвП - 7 контролни точки; с НП № 792/
18.03.2005г., влязло в сила на 10.06.2005г. - за нарушения по чл. 183, ал.3,
т.5 и чл.183, ал.4, т.7 от ЗДвП - общо 14 контролни точки и с НП № 4131/
16.06.2006г., влязло в сила на 03.11.2006г. - за нарушение на чл. 183, ал.4, т.7 от ЗДвП - 10
контролни точки.
Като доказателства по делото са
приети документите, съдържащи се в образуваната административна преписка по
издаване на обжалваната Заповед № 16-1228-000502 от 25.05.2016г. на Началник
група в сектор „ПП” към ОД на МВР - Стара Загора, вкл. НП № 549/ 09.03.2005г.;
НП № 792/ 18.03.2005г. и НП №4131/ 16.06.2006г. и Справка за нарушител/водач на
МПС.
Съдът, като обсъди събраните по
делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и
становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността
на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1 във връзка с чл.146
от АПК, намира за установено следното:
Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка № 16-1228-000502 от 25.05.2016г. е връчена на К.К. на
21.10.2016г. Жалбата против заповедта е подадена по пощата на 27.10.2016г.,
съгласно поставеното пощенско клеймо. С оглед на което оспорването, като
направено от легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок и
против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за
законосъобразност, е процесуално допустимо.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал.1 от ЗДвП
/в действалата й към датата на издаване на оспорената заповед редакция/,
принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 4, т.5, б.”а”, т.6 и
т.7 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за
контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от
тях длъжностни лица. По делото е представена
и приета като доказателство Заповед № 349з-275 от 29.01.2015г. на Директора на
Областна дирекция на МВР – Стара Загора, с която на основание чл.165 от ЗДвП,
чл.43, ал.4 във вр. с ал.1, т.1 и т.2 от ЗМВР и Заповед № 8121з-48/
16.01.2015г. на Министъра на вътрешните работи, са оправомощени длъжностни лица
от ОД на МВР – Стара Загора да издават заповеди за прилагане на принудителни
административни мерки по ЗДвП, сред които са и началниците на групи в сектор
„Пътна полиция” при ОД на МВР – Стара Загора. Следователно обжалваната Заповед
за прилагане на принудителна административна мярка № 16-1228-000502 от
25.05.2016г. е издадена от материално и териториално компетентен
административен орган – Началник група в сектор „Пътна полиция” към Областна
дирекция на МВР – Стара Загора, в рамките на предоставените му правомощия.
Оспорената заповед е постановена в
писмена форма и съдържа всички законово изискуеми реквизити. Обоснована е с
релевантните факти и обстоятелства, съставляващи нормативно регламентираната
материалноправна предпоставка за прилагане на принудителна административна
мярка по чл. 171, т.4 от ЗДвП -
неизпълнение на задължението по чл.157, ал.4 от ЗДвП от водача на МПС К.К.
за доброволно връщане на свидетелството за управление на МПС поради загубване
на придобитата правоспособност, вследствие на отнемане на всички контролни
точки, при посочване и на наказателните постановления, с които е постановено
отнемане на контролните точки. Действително в заповедта е пропуснато да бъде
отразено от кой нормативен акт е разпоредбата на чл. 171, т.4, възприета от
административния орган като материалноправно основание за налагането на
принудителната административна мярка. Доколкото обаче нормативният акт,
регламентиращ основанието, съдържанието и правните последици на приложената
ПАМ, а именно Законът за движението по пътищата, несъмнено и еднозначно се
извлича от изложените фактически основания за издаването заповедта, непълната
правна обосновка на упражненото административно правомощие не представлява
съществено формално /процесуално/ нарушение. За да бъде основание за отмяната
на акта, допуснатото нарушение следва да е от такова естество, че да има за
последица или нарушаването на правото на защита на адресата на акта, или недопускането на което е могло да
доведе до друго разрешение на поставения пред административния орган въпрос и
до издаването на акт с различно съдържание. В случая в мотивите на заповедта
изрично е посочено, че неизпълненото задължение, за което се налага ПАМ, е
задължението на водача на МПС по чл.157, ал.4 от ЗДвП; посочени са и наказателните
постановления, надлежно връчени на жалбоподателя, въз основа на които за
извършени нарушения по ЗДвП са били отнети контролни точки на К.К.. Предвид установените
и изрично посочени обстоятелства за неизпълнено задължение по ЗДвП, абсолютно
несъстоятелно е възражението на К. за невъзможността му като адресат на акта да
разбере на какво основание и по кой закон му е наложена принудителната
административна мярка и съотв. за невъзможността му да осъществи адекватно и
ефективно правото си на защита. С оглед на гореизложеното съдът приема, че е изпълнено
изискването на чл.172, ал.1 от ЗДвП и по чл. 59, ал.2, т.4 от АПК, за
постановяване на мотивиран административен акт.
Съдебният
контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхваща преценката
налице ли са установените от компетентния орган релевантни юридически факти
/изложени като мотиви в акта/ и доколко същите се субсумират в нормата,
възприета като правно основание за неговото издаване, съответно - следват ли се
разпоредените с акта правни последици. По дефиницията на чл.22 от ЗАНН
принудителните административни мерки се прилагат за предотвратяване и
преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и
отстраняване на вредните последици от тях, като хипотезите, в които могат да се
прилагат ПАМ, техният вид и органите, които ги прилагат, се уреждат в
съответния закон (чл.23 от ЗАНН). В случая Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка № 16-1228-000502 от 25.05.2016г. е издадена на основание
чл. 171, т.4 от ЗДвП, съгласно която норма за осигуряване безопасността на
движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, се
прилага принудителна административна мярка „изземване на свидетелството за
управление” на лице, което не е изпълнило задължението си по чл.157, ал.4 от
ЗДвП. Приложената
на К.К. с обжалвания административен акт ПАМ по чл.171, т.4 от ЗДвП от
фактическа страна се основава на неизпълнение на задължението от водача на МПС
доброволно да върне СУМПС № 258486285 поради загубване на придобитата
правоспособност, с оглед отнемането на всички контролни точки с НП № 65/
16.02.2005г.; НП № 549/ 09.03.2005г.; НП № 792/ 18.03.2005г. и НП №4131/
16.06.2006г.
С
оглед на така направената фактическа и правна обосновка на наложената на К.К.
принудителна административна мярка, издаването на обжалваната заповед в
съответствие и при правилно приложение на материалния закон, се свързва с
установяването и доказването, че К.К., като водач на МПС, не е изпълнил задължението си по чл.157, ал.4 от ЗДвП
доброволно да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР,
при загубване на придобитата правоспособност вследствие на отнемане на всички
контролни точки.
Въз основа на събраните по делото
доказателства съдът приема, че в случая по отношение на водача на МПС – К.К.,
кумулативно са изпълнени и двата елемента от фактическия състав, с който
правната норма на чл.171, т.4 от ЗДвП свързва прилагането на ПАМ „изземване на
СУМПС”, а именно: 1) загубване на придобитата правоспособност вследствие на
отнемане на всички контролни точки и 2) неизпълнение на задължението за връщане
на свидетелството за управление на МПС в съответната служба на МВР. Съображенията
за това са следните:
В
разпоредбата на чл.157, ал.1 от ЗДвП е регламентирано, че при издаване на
свидетелство за правоуправление притежателят му получава контролен талон за
потвърждаване валидността на притежаваното свидетелство и определен брой
контролни точки за отчет на извършваните нарушения. При всяко следващо издаване
на свидетелството за управление на МПС, броят на наличните контролни точки не
се променя. В случая от фактическа страна не е спорно /а и се установява
от представена справка за нарушител/водач
на МПС – К.Д.К./, че към момента на издаденото на К.К. Свидетелство за
управление на МПС № 258486285 от 18.08.2003г. /при първоначално издадено СУМПС
№ 3522923/ 20.06.1995г./, водачът на МПС е разполагал с 33 контролни точки по
контролен талон № 2617538.
Съгласно
разпоредбата на чл. 4 от отменената Наредба № I-139
от 16.09.2002г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните
точки на водач на моторно превозно средство и нарушенията, за които се отнемат
/действала към датите на извършване на нарушенията по ЗДвП, за които
са издадени НП № 65/ 16.02.2005г.; НП № 549/ 09.03.2005г.; НП № 792/
18.03.2005г. и НП № 4131/ 16.06.2006г./,
отнемането на контролни точки се извършва въз основа на влязло в сила
наказателно постановление. В чл. 5, ал.2 от посочената наредба е регламентирано,
че при налагане на наказания за нарушения, посочени в чл.3 /т.е за нарушения,
за които е предвидено отнемането на контролни точки/, в наказателното постановление
се отбелязва броя на отнетите контролни точки.
По своята същност отнемането на контролни точки е задължителна последица
при установяване на нормативно определени нарушения на правилата за движение по
пътищата, която последица настъпва по силата на закона, с влизане в сила на
наказателното постановление. Следователно за да е налице релевантно отнемане на
контролни точки по смисъла на закона, е необходимо от една страна да бъде
установено че наказателното постановление, с което е постановено отнемане на
точки, е станало окончателен, изпълняем т.е. влязъл в сила акт и пораждащ
предвидените в чл. 4 от Наредба № I-139 от 16.09.2002г. правни последици. От удостовереното
в представените и приети като доказателства по делото наказателни постановления
и в Справка за нарушител/водач на МПС – К.Д.К., съдът приема за безспорно
установено от фактическа страна, че на жалбоподателя, за извършени нарушения на
правилата за движение по пътищата, са му отнети общо 41 контролни точки по чл. 157, ал. 1 от ЗДвП, както следва: с НП
№ 65/ 16.02.2005г. - за нарушение по чл. 183, ал.4, т.7 от ЗДвП - 10 контролни
точки; с НП № 549/ 09.03.2005г. - за нарушение по чл. 183, ал.2, т.3 от ЗДвП -
7 контролни точки; с НП № 792/ 18.03.2005г. -
за нарушения по чл. 183, ал.3, т.5 и чл.183, ал.4, т.7 от ЗДвП - общо 14
контролни точки и с НП № 4131/ 16.06.2006г. - за нарушение на чл. 183, ал.4,
т.7 от ЗДвП - 10 контролни точки. Посочените наказателни постановления са редовно
връчени лично на К., което обстоятелство е удостоверено с неговия подпис, като
от длъжностни лица на МВР е удостоверена и датата на влизане в сила на
наказателните постановления. Жалбоподателят нито твърди, нито представя
доказателства, че тези наказателни постановления са били обжалвани от него в
законово установения срок; няма и данни да са били отменени по реда на чл.63 от
ЗАНН. С оглед на което и по аргумент от
разпоредбата на чл.64 б. „б” от ЗАНН съдът приема, че тези наказателни
постановления са влезли в законна сила на датите, удостоверени в наказателните
постановления и в представената Справка за нарушител/водач на МПС, както
следва: НП № 65/ 16.02.2005г. - влязло в сила на 10.06.2005г.; НП № 549/
09.03.2005г. - влязло в сила на 10.06.2005г.; НП № 792/ 18.03.2005г. - влязло в
сила на 10.06.2005г. и НП № 4131/ 16.06.2006г. - влязло в сила на 03.11.2006г. Съдържанието
на посочените наказателни постановления от гл.т верността на отчетените като
отнети контролни точки за съответните административни нарушения, нито се
оспорва, нито е опровергано от жалбоподателя. Следователно НП № 65/
16.02.2005г.; НП № 549/ 09.03.2005г.; НП № 792/ 18.03.2005г. и НП № 4131/
16.06.2006г. са породили правните си последици и съставляват годно основание за
отнемането ex lege на контролните точки на водача на МПС К.К. в резултат на
извършени от него нарушения по ЗДвП, установени с влезли в сила наказателни
постановления. Въз основа на тези наказателни постановления и при прилагането
на чл.4 от Наредба № I-139 от 16.09.2002г. /отм./, на К.К. са отнети общо 41 контролни точки за отчет на
извършените нарушения на правилата за движение по пътищата, при притежавани от
водача на МПС 33 контролни точки на 08.18.2003г. при издаването на контролния
талон към СУМПС № 258486285.
Няма данни
по делото, а и такива не се навеждат от К. К., че след 2006 година отнетите
контролни точки са били възстановявани по реда на чл.158, ал.1 от ЗДвП. Посочената
законова разпоредба регламентира, че броят на точките за потвърждаване
валидността на свидетелството се възстановява: 1) чрез частично увеличаване с
1/3 от първоначалния брой точки след преминато допълнително обучение, но не
повече от веднъж за срок от 1 година, при условие че водачът е изпълнил
задълженията си по чл. 190, ал. 3 и 2) служебно, до максималния размер, след
изтичане на две години, считано от датата, на която е влязло в сила последното
наказателно постановление, с което на водача са отнети контролни точки. А
съгласно чл.157, ал.5 от ЗДвП лице, което е загубило правоспособност да
управлява МПС в резултат на отнемане на всички контролни точки, има право
отново да бъде допуснато до изпит пред съответните органи за придобиване на
такава правоспособност, но не по-рано от 6 месеца от датата, на която е върнато
свидетелството. При тази законова регламентация, възстановяването на контролни
точки се извършва по реда, предвиден в чл.158 от ЗДвП и Наредба № І-13 от
12.02.2003г. за условията и реда за издаване на разрешение за провеждане на
допълнително обучение на водачите на МПС за частично възстановяване на отнети
контролни точки, издадена от Министъра на вътрешните работи /отм., ДВ бр.1 от
04.01.2013г./, респ. раздел IV от Наредба № Iз-2539 от 17.12.2012г. за определяне
първоначалния максимален размер на контролните точки, условията и реда за
отнемането и възстановяването им, списъка на нарушенията, при извършването на
които от наличните контролни точки на водача, извършил нарушението, се отнемат
точки съобразно допуснатото нарушение, както и условията и реда за издаване на
разрешение за провеждане на допълнително обучение /обн. ДВ, бр.1 от 04.01.2013г.,
в сила от 04.02.2013г./. Граматическото, логическо и систематическо тълкуване
на нормите на чл.158 във вр. с чл.157 от ЗДвП налага извод, че възстановяване
на контролните точки е допустимо при частичното им отнемане, до първоначалния
максимален размер, но не и в случаите на пълно изчерпване на определения им
лимит (чл.157, ал.4 във вр. с ал.3 и ал.1 от ЗДвП). В последната хипотеза,
водачът губи придобитата правоспособност и възстановяването й може да стане
единствено по реда на чл.157, ал.5 от ЗДвП - с полагане на изпит, но не и
посредством някой от способите за възстановяване на частично отнети контролни
точки. В контекста на цитираната нормативна уредба се налага извода, че по
отношение на жалбоподателя не са налице основания за възстановяване по служебен
ред на отнетите точки до датата на издаване на оспорената заповед.
Отнемането
на всички контролни точки е релевантният факт, с чието проявление нормата на
чл.157, ал.4 от ЗДвП свързва загубване на правоспособността за управление на
МПС и възникване на задължение за водача на МПС да върне свидетелството за
управление в съответната служба на МВР. В случая от доказателствата по делото
безспорно се установява, че на водача на МПС К.К. с влезли в сила наказателни
постановления са отнети контролни точки, както следва: с НП № 65/ 16.02.2005г.,
влязло в сила на 10.06.2005г. - за нарушение по чл. 183, ал.4, т.7 от ЗДвП - 10
контролни точки; с НП № 549/ 09.03.2005г., влязло в сила на 10.06.2005г. - за нарушение по чл. 183, ал.2, т.3 от ЗДвП -
7 контролни точки; с НП № 792/ 18.03.2005г., влязло в сила на 10.06.2005г. - за
нарушения по чл. 183, ал.3, т.5 и чл.183, ал.4, т.7 от ЗДвП - общо 14 контролни
точки и с НП № 4131/ 16.06.2006г., влязло в сила на 03.11.2006г. - за нарушение на чл. 183, ал.4, т.7 от ЗДвП -
10 контролни точки, или сумарно 41 контролни точки, при притежавани 33
контролни точки към момента на издаване на СУМПС № 258486285, по контролен
талон № 2617538/ 18.08.2003. С влизането в сила на Наказателно постановление №
4131/ 16.06.2006г. К.К. е загубил правоспособността за управление на МПС и за
него е възникнало задължението по чл. 157, ал.4 от ЗДвП да върне СУМПС. По
делото няма данни и не се твърди от страна на жалбоподателя, че е изпълнил
доброволно задължението си по чл.157, ал.4 от ЗДвП. С оглед на което налице е
материалноправното основание по чл. 171, т. 4
от ЗДвП и компетентният административен орган в условията на
обвързана компетентност правилно и законосъобразно е упражнил публичното право
за прилагане на принудителната административна мярка – „изземване на
свидетелство за управление на МПС”, с цел да преустанови извършвано
правонарушение.
Възражението на жалбоподателя за изтекла абсолютна
давност за административнонаказателно преследване и съответно за отпадане на възможността
да се приложи предвидената в чл.171, т.4 от ЗДвП ограничителна мярка, съдът
намира за неоснователно, поради ирелевантността му към законосъобразността на
обжалвания административен акт, по следните съображения: Принципно давността
представлява изтичане на определен от закона срок, който при допълнително
законово установени предпоставки изключва наказателното преследване и/ или изпълнението
на наложеното наказание. С оспорената Заповед № 16-1228-000502 от 25.05.2016г.
на Началник група в сектор „ПП” към ОД на МВР – Стара Загора, обаче не е
наложено административно наказание, а принудителна административна мярка. Както
беше посочено, отнемането на контролни точки става автоматично с влизане в сила
на съответното наказателно постановление, като самото отнемане на контролните
точки, макар и със санкционен характер, по своята правна същност не
представлява дейност по административно наказване. Съответно отнемането на
контролни точки не съставлява административнонаказателна санкция и не се
подчинява на режима на ЗАНН. Безспорно както принудителната
административна мярка, така и административното наказание, са форми на държавна
принуда, изразяващи се в налагане чрез властта на държавата на конкретни
неблагоприятни последици за съответния правен субект, независимо от неговата
воля. И в двата случая става въпрос за административна принуда, тъй като се
налага от административен орган, във връзка с осъществяваната от него дейност.
Но двете форми на административна принуда са подчинени на различен правен
режим; различна е целта им; предпоставките, които ги обуславят и съдържанието
на правните им последици, както и компетентността на налагащия ги орган във
връзка с тяхното изпълнение. Самият ЗАНН урежда двата вида принуда в обособени
раздели - административните наказания в раздел II, глава II и ПАМ - в раздел III на същата глава. Административното наказание се налага за
установено административно нарушение по см. на ЗАНН, като съгласно чл.12 от
ЗАНН цели да предупреди и превъзпита нарушителя към спазване на установения
правен ред и да въздейства възпитателно и предупредително върху останалите
граждани. Принудителните административни мерки /каквато по дефиниция и по
съдържание е наложената с обжалваната заповед мярка по чл.171, т.1, т.4 от ЗДвП/,
са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване
на определени правоотношения. Като форма на държавна принуда те представляват репресивни
мерки, водещи до ограничаване на права или вменяване на задължения. Тяхната цел е да предотвратят извършването на
административно правонарушение или да предотвратят настъпването на вредните
последици от вече извършено правонарушение; да преустановят вече започнало и
продължаващо административно нарушение или да отстранят настъпилите вече вредни
последици от него /чл.22 от ЗАНН/. Следователно принудителните административни
мерки налагат неблагоприятни последици на адресата, с цел постигане на определен правен резултат. В този смисъл налагането на административно
наказание е приложение на санкцията на правната норма, а налагането на
принудителната административна мярка е прилагането на нейната диспозиция т.е на
правомерното и желано от правото правило за поведение. Тези и други съществени
разлики в двете форми на административна принуда, намират отражение във
възможността спрямо тях да се прилага института на давността. Субсидиарното
прилагане на чл.81 от НК и на давността като правен институт в административнонаказателните
производства по ЗАНН, по силата на препращащата норма на чл.11 от ЗАНН, е
възприето като допустимо с Тълкувателно
постановление № 1/ 27.02.2015г. на ВКС и ВАС по т. д. № 1/ 2014г., съгласно
което при реализиране на административнонаказателната
отговорност и при субсидиарното прилагане на регламентирания в чл.81, ал.3 от
НК институт на абсолютната давност, административнонаказателното преследване се
изключва по давност, ако е изтекъл срок, надвишаващ с една втора предвидения в
чл.80, ал.1, т.5 от НК тригодишен срок.
Законът обаче не предвижда възможност за
субсидиарно прилагане на съдържащата се в НК регламентацията относно давността
спрямо принудителните административни мерки. Не може да има и правоприлагане по
аналогия на разпоредбата на чл.80 във вр. с чл.81, ал.3 от НК за изключване по
давност налагането на принудителна административна мярка, тъй като се касае за
различни правни институти и сходство не е налице. Различни са правопораждащите
фактически състави за прилагането на ПАМ по чл.171, т. 4 от ЗДвП и за издаването
на наказателните постановления, при влизането в сила на които се отнемат
контролните точки, като преценката за материална законосъобразност на актовете,
с които се прилага съответната форма на държавна принуда, също се основава на
различни правила. Възникването на юридически факти, обуславящи погасяване по
давност на административнонаказателното преследване, не се отразява на
материалната законосъобразност на индивидуалния административен акт за
прилагане на ПАМ. Погасяването по давност на
административнонаказателната отговорност не заличава с обратна сила основанието
за налагането на ПАМ и съответно не води до незаконосъобразност на издадената
заповед по чл.171, т.4 от ЗДвП поради липса на материалноправна предпоставка,
доколкото последната се свързва с неизпълнение от водача на МПС на задължението
по чл.157, ал.4 от ЗДвП за връщането на СУМПС поради загубване на придобитата
правоспособност вследствие на отнемане на всички контролни точки. Доколкото заповедта за налагане
на ПАМ е индивидуален административен акт и се регулира от нормите на АПК, институтът
на погасителната давност по чл.82, ал.1 от ЗАНН и на абсолютната давност по чл.82,
ал. 3, също са неотносими. Изтеклата давност
за правото на държавата да търси принудително изпълнение на наложените
наказания, не рефлектира върху настъпилото с влизането в сила на наказателните
постановления отнемане на съответния брой контролни точки и респ. на възможността
за прилагането на ПАМ при наличието на материалноправните предпоставки за това.
Следователно без значение за законосъобразността на оспорената ПАМ е и
изтичането на погасителна давност за изпълнение на наложените с влезли в сила
наказателни постановления административни наказания, тъй като това изпълнение е
неотносимо към материалната законосъобразност на заповедта по чл.171, т.4 от
ЗДвП. Неприложим е и чл.285, ал.1 във вр. с чл. 268, т.1 от АПК, изключващ
възможността за изпълнение поради изтекла давност, тъй като заповедта за
прилагане на ПАМ, като изпълнително основание, все още не е влязла в законна
сила.
Предвид така установените по
делото факти съдът намира, че са налице елементите на правопораждащия
фактически състав, с който правната норма на чл.171, т.4 от ЗДвП свързва издаването
на заповед за прилагане на ПАМ „изземване на свидетелство за управление на МПС”.
Административният орган обосновано е
приел, че неизпълнението на задължението от К.К. за връщане на свидетелството
за управление при загубване на придобитата правоспособност от водача на МПС вследствие
на отнемане на всички контролни точки, съставлява законово регламентирано
материалноправно основание за налагане на ограничителната мярка. В този смисъл
оспореният административен акт се явява постановен в съответствие и при
правилно приложение на материалния закон, като прилагането на обжалваната ПАМ
освен че е фактически обосновано и доказано от гл.т наличието на
материалноправната предпоставка по чл.171, т.4 от ЗДвП, същата се основава и на
необходимост от налагане на ограничението за постигане на предвидената в закона
цел.
Отчитайки превантивния и
преустановителен характер и съдържанието на мярката, наложена с оспорения акт,
както и целта на закона, съдът приема, че при провеждане на административното
производство не са допуснати нарушения на регламентираните процесуални правила.
Предвиденото в ал.3 на чл.5 от Наредба № I-139/2002г. (отм.) изпращане на
съобщение до водача за отнетите контролни точки, има информационна и
превантивна цел, но е неотносимо към законосъобразността на акта, с който се
налага ПАМ по чл.171, т.4 от ЗДвП. Задължението на водача да следи наличните
контролни точки и да предприеме съответни действия, разписани в нормативните
актове, за да възстанови същите или при отнемането им да върне свидетелството
за управление на МПС, произтича пряко от законовата норма на чл.157, ал.4 от
ЗДвП. Именно при тълкуването на разпоредбата на чл. 171, т. 4 от ЗДвП във вр. с ал.
4 на чл. 157 от ЗДвП следва
извода, че законът не поставя процесуално изискване преди налагането на ПАМ
административният орган да уведомява водача на МПС, че са му отнети всички
контролни точки и съотв. за възникналото задължение да върне СУМПС.
С оглед на изложеното съдът приема че обжалваната заповед, като издадена от компетентен орган и в предвидената от закона форма; постановена в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби, при спазване на административно-производствените правила и съобразяване с целта на закона, е правилна и законосъобразна. Жалбата се явява неоснователна и като такава, следва да бъде отхвърлена.
Водим от горните мотиви и на
основание чл.172, ал.2, предложение четвърто
от АПК, Старозагорският административен съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на К.Д.К.
***, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
16-1228-000502 от 25.05.2016г., издадена от Началник група в сектор „Пътна
полиция” към Областна дирекция на МВР – Стара Загора, с която на основание
чл.171, т.4 от ЗДвП на К.К. е наложена принудителна административна мярка –
„изземване на свидетелство за управление на моторно превозно средство”, като неоснователна.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от
съобщаването му на страните.