Р Е Ш Е Н И Е № 134

гр.Стара Загора, 04.05.2017г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Старозагорският административен съд в публичното заседание на двадесет и пети април

през две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател: СТИЛИЯН МАНОЛОВ Членове:

при секретаря А.А.

и в присъствието на прокурора , като разгледа докладваното от СТИЛИЯН МАНОЛОВ адм.дело № 131 по описа за 2017г, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 118 във връзка с 117, ал. 1, т. 2, б.“а” от Кодекса за социално осигуряване /КСО/, във връзка с чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба от М.С.Г. *** против Решение № 2153-23-9 от 23.02.2017г. на Директора на ТП на НОИ гр.Стара Загора, с което е потвърдено Разпореждане № **********/17.01.2017г., с което е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на жалбоподателя. Изложени са съображения, че Директора на НОИ основава отказа си, позовавайки се само на чл.74, ал.3 от КСО, без да вземе под внимание други разпоредби на същия кодекс, а именно чл.94. Твърди се, че по този начин е създадена неправомерна логическа презумпция за възникване на правото на пенсия от датата на инвалидизиране, като за такава е определена 27.04.2012г. Сочи се, че към тази дата в срок от два месеца жалбоподателя не е подал заявление за инвалидна пенсия, а такова е подал в законоустановения срок на 20.12.2016г. от излизане на решение на ТЕЛК №3071 от 06.12.2016г. и съгласно разпоредбата на чл.94 КСО следва да се определи за меродавна именно тази дата - 06.12.2016г. Счита, че с това са изпълнени изискванията на КСО и следва да му бъде признато правото на заявената пенсия за инвалидност поради общо заболяване. По изложените съображения моли съда да отмени оспорваното решение.

Ответникът - Директор на ТП на НОИ Стара Загора, редовно и своевременно призован за съдебно заседание, се представлява от процесуален представител – юрисконсулт Атанасов. Същият излага съображения, че оспореното решение е правилно и законосъобразно. Обосновава, че за жалбоподателя не са изпълнени условията за придобиване на пенсия по чл.74 КСО, а именно към датата на инвалидизиране 27.04.2012г., жалбоподателя няма изискуемите 5 години трудов стаж. Сочи, че административният орган не се намира в оперативна самостоятелност и следва да приложи нормите такива, каквито са, а те в случая са императивни. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното решение.

От събраните по делото доказателства съдът установи следната фактическа обстановка:

М.С.Г. е роден на ***г. и навършва 30-годишна възраст на 19.06.2011г. Същият страда от психично заболяване. Първоначално основната диагноза, поставена му при освидетелстване, е „Параноидна шизофрения. Непрекъснато протичане с прогресиращ дефицит” с дата на инвалидизиране 27.04.2012г. Диагнозата е поставена с ЕР ТЕЛК № 1161/22.05.2014 (л.40), като със същото на Г. е определена 60% трайна неработоспособност.

С входирано заявление № ПЗ 18840/05.06.2014г. жалбоподателя е поискал отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване (л.42). С разпореждане №**********/10.07.2014г. е отказано отпускане на пенсията, като административния орган е мотивирал, че от представените редовни документи от Г. същия има зачетен осигурителен стаж към датата на инвалидизиране - 27.04.2012г. – 04г., 8м. и 26 дни, a за навършилите 30 годишна възраст (какъвто е Г.), съгласно разпоредбата на чл.74, ал.1, т.4 от КСО се изисква пет години осигурителен стаж (л.25). По делото няма данни това разпореждане да е обжалвано.

С ЕР ТЕЛК №3071/06.12.2016г., наред с горепосочената диагноза е поставена и диагноза „арт.хипертония I ст.; ППМ; двустранно плоско стъпало; стеатоза на черен дроб” (л.20). С това решение на Г. е определена 63% трайна неработоспособност.

Междувременно, след издаване на разпореждане №**********/10.07.2014г, Г. придобил още 05 м. и 10 дни осигурителен стаж.

С входирано заявление №2112-23-1205/20.12.2016г. (л.22) жалбоподателят Г. е поискал отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. По това заявление и след като е разгледал представените от лицето и допълнително събрани в хода на административното производство доказателства, пенсионният орган е приел, че Г. няма право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, тъй като към датата на инвалидизиране - 27.04.2012г. има навършена възраст 30 г., 10м. и 00 дни, но няма изискуемия осигурителен стаж от 5 години към тази дата, а има 04г., 8м. и 27 дни. С оглед на това административния орган е издал разпореждане №**********/17.01.2017г. (л.7), с което е отказал отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на жалбоподателя.

При осъщественото задължително административно обжалване, ответният Ръководител на ТП на НОИ – Пловдив изцяло е възприел изводите на долустоящия административен орган и е оставил без уважение жалбата на лицето (л.6). С решението си №2153-23-9/23-02.2017г. административния орган изрично е отбелязал, че след датата на инвалидизиране Г. е придобил още 5 месеца и 10 дни осигурителен стаж.

От така установената фактическа обстановка въз основа на представените по делото доказателства, след като се съобрази с изискванията на чл. 168, ал.1 от АПК и провери законосъобразността на оспорения административен акт на основанията предвидени в чл.146 от АПК, съдът направи следните правни изводи:

Оспорването, като направено от лице, за което административният акт е неблагоприятен, в законово установения срок по чл.118, ал.1 от КСО /видно от известие за доставяне на л.12 и документ от Еконт на л.44/ и против акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо. Правният интерес на жалбоподателя се основава на това, че с потвърденото разпореждане е отказано отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Обжалваното Решение № №2153-23-9/23.02.2017г. на Директора на ТП на НОИ гр.Стара Загора е постановено от материално и териториално компетентния по смисъла на чл.117, ал.1, т.2, б. „а” от КСО административен орган, в предвидената по чл.59, ал.2 от АПК във вр. с чл.117, ал.5 от КСО писмена форма, актът съдържа всички съществени реквизити, включително фактически и правни основания за неговото издаване.

При постановяване на оспореното решение съдът не констатира допуснати от административния орган съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Не е налице противоречие, нито неправилно приложение на материалния закон при издаване на решението и потвърденото с него разпореждане №**********/17.01.2017г.

Нормата на чл.74, ал.1 КСО в редакцията й към датата на преценка сочи, че осигурените придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането, а за слепите по рождение и ослепелите преди постъпване на работа – до датата на заявлението по чл.94, както следва: т.4 – над 30-годишна възраст – 5 години. От начина на формулиране на законовото изискване се установява, че в случая следва претендиращото лице да покрива общото изискване на чл.72 КСО за инвалидност от поне 50%, определена от органите на експертизата за трайната неработоспособност (което в случая е налице), а от друга – да има придобит осигурителен стаж и то към датата на инвалидизиране в определен размер.

По отношение на Г. е констатирано от пенсионния орган, че датата на неговата инвалидизация е 27.04.2012г., поради което към този момент преценен осигурителния стаж на лицето възлиза на 04г., 8м. и 27 дни, а доколкото към същия релевантен момент на инвалидизация той е навършил 30 години, то не е налице изискуемия размер на стажа от поне 5 години. Тук законодателят само за лицата, които са слепи по рождение или са ослепели преди постъпване на работа сочи друг релевантен момент на преценка във връзка с това изискване, а именно – датата на заявлението по чл.94 КСО (така чл.74, ал.1 КСО)

От страна на оспорващия се сочи, че преценката на административния орган е неправилна, доколкото стажът е отчетен към момента на първоначалното му инвалидизиране, а не към датата на преосвидетелстването – 06.12.2016г., когато той вече е имал необходимия минимален стаж, тъй като продължил да работи и след 27.04.2012г. Тези възражения на оспорващия са неоснователни и не може да се сподели тезата му, че след представеното от него решение на ТЕЛК №3071/06.12.2016г, за меродавна следва да се определи датата 06.12.2016г., на която е извършено ново срочно преосвидетелстване и към тази дата да се извърши преценката за удовлетворяване на законовите критерии на чл.74 КСО. Това е така, защото правилото на чл.74, ал.1 КСО изисква наличие на съответен осигурителен стаж към момента на началната дата на трайно намалената или загубена работоспособност, а не към датата на последващото освидетелстване при преосвидетелстване на лицето (в този смисъл Р №10115 от 22.07.2010г. по адм.дело №4789/2010г. на ВАС).

В тази връзка допълнително придобит осигурителен стаж след тази дата не е счетен от законодателя за релевантен за възникване на право на пенсия от посочения вид за съответното лице. Какви са били мотивите на законодателя за това разрешение за съда в случая това е без значение, като инвалидизираното лице са налице в повечето случаи възможности за търсене на друг вид пенсия /напр. тази по чл.90а КСО/. Ако за лицето не са налице и те, напр. защото определения процент ТНП е по-малък, той и имайки по-голяма възможност да работи (както в случая с Г., който представя стаж и след датата на инвалидизирането си), то очевидно е прието като обществено справедливо от същия законодател на тези лица да не се следва такава пенсия именно с оглед този новопридобит осигурителен стаж, сочещ че същите могат в по-голяма степен да работят.

С оглед всичко гореизложено съдът намира, че жалбата на М.Г. не следва да бъде уважена, а оспореното решение на ответника следва да се приеме за законосъобразно.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал.2, пр.четвърто от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.С.Г. ЕГН ********** ***, против Решение № 2153-23-9 от 23.02.2017г. на Директора на ТП на НОИ гр.Стара Загора и потвърденото с него Разпореждане № **********/17.01.2017г., като неоснователна.

Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред ВАС.

СЪДИЯ: