Р Е Ш Е Н И Е

№ 217 19.07.2017г. град Стара Загора

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Старозагорският административен съд, VIІІ състав, в публично съдебно заседание на единадесети юли през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

СЪДИЯ: СТИЛИЯН МАНОЛОВ

при секретар Албена Ангелова

и с участието на прокурора

като разгледа докладваното от съдия МАНОЛОВ административно дело № 212 по описа за 2017г., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.145 и сл. Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.172, ал.5 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/.

Образувано е по жалба на Д.С.М. и Г.С.М.,***, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №17-1228-000472/10.04.2017г., издадена от Началник група към ОДМВР – Стара Загора, сектор „Пътна полиция” – Димитър Манев Димитров. С оспорената заповед на основание чл.171, т.2а от Закона за движение по пътищата на Г.С.М. е наложена принудителна административна мярка – „прекратяване на регистрацията на МПС за срок от 6 месеца”. В жалбата се твърди, че в диспозитива на заповедта не се сочи, на кое ППС се прекратява регистрацията. Заявява се, че автомобилът, чиито регистрационни табели са отнети, принадлежи и на двамата съпрузи и обжалваната заповед засяга пряко и непосредствено правото на собственост на М. върху лекия автомобил. Сочи се, че изтеклия срок на валидност на съответното СУМПС не прави водача неправоспособен и съответно опасен за здравето и живота на гражданите, каквито са целите на принудителните административни мерки, които имат за цел да предотвратят извършването на закононарушение и вредните му последици, а не да накажат нарушителя. Обосновава се, че оспорената заповед не отговаря на изискванията за форма, тъй като в диспозитива й се сочи, че се налага санкция по чл.171, т. 2а, като липсва изписан нормативен акт, както и че се прекратява регистрацията на ППС без същото да е строго индивидуализирано. Моли се съда за постановяване на решение, с което да се отмени оспорената заповед. Претендират се направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата - Началник група към ОДМВР – Стара Загора, сектор „Пътна полиция” – Димитър Манев Димитров, редовно и своевременно призован за съдебното заседание, не се явява и не се представлява.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна по административно-правния спор:

На 20.09.2014г. между Г.С.М. и Д.С. Стоянова е сключен граждански брак (л.7). Видно от приложената по делото декларация (л.5), след сключване на гражданския брак съпрузите не са избирали режим на имуществено отношения между тях, като последните били уредени чрез законовия режим на общност и придобитото по време на брака имущество принадлежало на двамата съпрузи. На 20.08.2016г. М. закупил с договор за покупко-продажба лек автомобил марка Фолксваген, модел Пасат, с рег.№СТ 21 40 КК (л.6).

На 10.04.2017г. е съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН) №17-924/10.04.2017г. (л.25), с който е установено, че Г.С.М. на 10.04.2017г. около 23:05 часа по път I-5 в село Тракия, общ.Опан посока юг, управлява лек автомобил „Фолксваген Пасат” с рег.№СТ 21 40 КК, негова собственост, като управлява с изтекъл срок на валидност на свидетелство за управление на МПС №258838745, валидно до 30.03.2017г., с което е нарушил чл.150а от ЗДвП.

С оспорената Заповед № 17-1228-000472/10.04.2017г. (л.24), издадена от Началник група към ОДМВР – Стара Загора, сектор „Пътна полиция” – Димитър Манев Димитров, на Г.С.М. е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) „прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца”. В заповедта е посочено, че административния орган е упълномощен със Заповед №349з-95/11.01.2017г. на Директор ОД на МВР Стара Загора. Заповедта за прилагане на ПАМ е постановена на основание чл.171, т.2а от ЗДвП, като от фактическа страна е обоснована с обстоятелството, че Г.М. на 10.04.2017г. около 23:05 часа по път по път I-5 в село Тракия, управлява л.а. „Фолксваген Пасат” с рег.№СТ 21 40 КК, негова собственост, с изтекъл срок на валидност на СУМПС №258838745 – валидно до 30.03.2017г.

По делото е представено наказателно постановление №17-1228-000924 от 20.04.2017г. (л.26), което е връчено на жалбоподателя на 09.05.2017г. и АУАН №17-924 от 10.04.2017г., препис от който е връчен на жалбоподателя.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, на основание чл.168, ал.1 във връзка с чл.146 от АПК, намира за установено следното:

Оспорването, като направено в законоустановения срок, от лица с правен интерес от обжалването и срещу акт, подлежащ на съдебно оспорване и контрол за законосъобразност по аргумент от чл.172, ал.5 от ЗДвП, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество жалбата се явява основателна по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.172, ал.1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква „а”, т.6 и т.7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Със заповед №349з-95/11.01.2017г. на Директора на ОД на МВР – гр.Стара Загора са определени длъжностните лица от тази дирекция, които са оправомощени да издават заповеди за прилагане на ПАМ по чл.171, т.1, 2, 4, 5 буква „а” и т.6 от ЗДвП, сред които са и началниците на групи в сектор „Пътна полиция” в посоченото ведомство. В заповедта обаче липсва оправомощаване, касаещо издаване на заповеди за прилагане на ПАМ по чл.171, т.2а от ЗДвП, каквато се явява оспорената заповед. Следователно оспорения административен акт е издаден от материално некомпетентен орган в лицето на началник група към ОД на МВР Стара Загора, сектор Пътна полиция, който в случая не е лице, снабдено с необходимите правомощия да издава заповеди с посоченото предметно съдържание. Липсата на материалноправна компетентност за издалия акта административен орган представлява съществен порок и във всички случаи има за последица нищожност на постановения акт. Независимо, че в жалбата не се съдържат доводи и съответно искане за обявяване нищожността на оспорения отказ, на основание чл. 168, ал.2 от АПК, съдът е длъжен служебно при констатирането й да я прогласи.

За пълнота на мотивите на настоящото решение, макар долу изложеното да не е от естеството да промени крайния резултат по делото, следва да се отбележи, че в случай на липсата на установения порок по чл.146, ал.1 от АПК при издаване на процесната заповед, то настоящия съдебен състав намира, че са допуснати и други нарушения, които обуславят незаконосъобразност на оспорения административен акт.

Оспорената заповед е постановена в писмена форма и съдържа всички изискуеми съгласно чл.59, ал.2 от АПК, респ. чл.172, ал.1 от ЗДвП реквизити. В заповедта формално са посочени както правното, така и фактическото основание за прилагането на ПАМ. В тази връзка неоснователно се явява възражението, посочено в жалбата, че пътното превозно средство, на което е прекратена регистрацията не е индивидуализирано. От обстоятелствената част на заповедта ясно е посочено, че единият от жалбоподателите е управлявал МПС – Фолксваген пасат с рег. №СТ 21 40 КК, като според настоящия съдебен състав отразяването на това обстоятелство в обжалвания акт е достатъчно да се разбере, че се касае за прекратяване на регистрацията именно на този автомобил, без да е необходимо изричното му отразяване и в диспозитивната част на административния акт. Неоснователно се явява и възражението, че е посочена само правната норма на наложената мярка – чл.171, т.2а, без да е отразен нормативния акт, тъй като от оспорената заповед е видно, че посочения текст е цитиран във връзка с чл.165, ал.2, т.2 от ЗДвП.

Обжалваната заповед обаче е постановена в нарушение и при неправилно приложение на материалния закон, като съображенията за това са следните:

В разпоредбата на чл.171, т.2а от ЗДвП законодателят е посочил, че се прекратява регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да притежава съответното свидетелство за управление. Това означава, че обект на мярката може да бъде само ППС, което е собственост на онзи, който го управлява, без да притежава съответното свидетелство за управление. Няма място за съмнение, че мярката ще бъде законосъобразна само тогава, когато се прилага за ППС, което е еднолична собственост на нарушителя, но не и когато е собственост и на трети лица, какъвто е настоящия случай. При осъществяване на посочените в чл.171, т.2а от ЗДвП действия (управление на ППС без притежаване на съответното свидетелство за управление) и прилагане на мярката спрямо лицето, което управлява ППС – негова еднолична собственост, заповедта би била законосъобразна, но настоящия случай не е такъв. Принудителните административни мерки, чиято цел е посочена в чл.22 от ЗАНН, представляват форма на наказателна репресия, а предвид правната им същност са допустими в хипотезите на осъществени административни нарушения или престъпления. Следователно, като се изхожда от основните принципи на правото, че административната отговорност е лична и че никой не може да търпи последиците от наказателна репресия без да е субект на нарушение или престъпление, както и особената защита на правото на собственост, и предвид граматическото тълкуване на текста на чл.171, т.2а от ЗДвП (собственик, който управлява, а не на собствениците на ППС) може да се стигне до извода, че прекратяването на регистрацията е приложима спрямо водачите – еднолични собственици на управляваното в момента на нарушението пътно превозно средство. Ограничителното тълкуване на всички норми, установяващи принудителни административни мерки е обусловено от посочения по-горе репресивен характер, от тяхната цел и от предпоставките за прилагането им, а именно, осъществено административно нарушение, което следва да бъде преустановено, както и да се предотврати настъпването на вредни последици, извършването на същото или друго нарушение, съответно престъпление, или с цел осигуряване на възможност за реализиране на отговорността на нарушителите. Мярката по чл.171, т.2а от ЗДвП има за последица „отнемане” на средството за извършване на нарушението, прекратяването на регистрацията, чрез сваляне на регистрационните табели, препятства възможността за движението по пътищата.

Освен гореизложеното съдът намира, че в случая оспорената заповед е незаконосъобразна на друго основание. Изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на МПС не лишава водача от неговата правоспособност да управлява МПС. Това е така, тъй като свидетелството за управление на МПС е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство – чл.2, ал.1 от Наредба №І-157 от 01.10.2002 год. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. Тази наредба е издадена на основание чл.159, ал.1 от ЗДвП, с която е делегирано правомощието на Министъра на вътрешните работи да определя условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство; за водене на централен регистър на водачите на моторни превозни средства; за отчет на водачите на моторни превозни средства, за отчет на наложените им наказания и на точките, потвърждаващи валидността на свидетелството за управление и за служебното предоставяне и предоставянето срещу заплащане на данни за водените на отчет водачи на моторни превозни средства. Следователно свидетелството за управление на МПС има единствено и само удостоверителна функция за придобитата правоспособност, но не е елемент от сложния фактическия състав на придобиване на правоспособността за управление на МПС от съответната категория. Изискванията, условията и реда за придобиване на правоспособност за управление на моторни превозни средства (МПС) от категориите по чл.149 от Закона за движението по пътищата, са регламентирани подробно в Наредба №31 от 26.07.1999 год. за изискванията, условията и реда за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство, в която е предвидено, че на лицата, положили успешно изпита, се издава свидетелство за управление по реда на чл. 159 от Закона за движението по пътищата, с което се удостоверява правоспособността за управление на МПС от съответната категория – чл.2, ал.3. Следователно изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на МПС не лишава водача от придобитата му правоспособност. При това положение, настоящият съдебен състав, намира, че в конкретния случай не са налице предпоставките за прилагането на ПАМ по чл.171, т.2а, предложение първо от ЗДвП.

С оглед изхода на делото искането на жалбоподателите за присъждане на направените по делото разноски следва да бъдат уважени, като на основание чл.143, ал.1 от АПК Областна дирекция на МВР бъде осъдена да заплати на Д.С.М. сумата от 410 лева, от които 10 лева внесена държавна такса и 400 лева възнаграждение за един адвокат, договорено и заплатено съгласно Договор за правна защита и съдействие от 18.04.2017г. (л.37), и на Г.С.М. сумата от 410 лева, от които 10 лева внесена държавна такса и 400 лева възнаграждение за един адвокат, договорено и заплатено съгласно Договор за правна защита и съдействие от 27.04.2017г. (л.38). Таксите за банкови преводи не се включват към разходите, които следва да бъдат възмездени при отмяна или обявяване нищожност на административен акт, респективно при оттеглянето му преди произнасяне от съда по неговата законосъобразност.

Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение първо от АПК, Старозагорският административен съд

Р Е Ш И :

ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА по жалба на Д.С.М. и Г.С.М. Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №17-1228-000472/10.04.2017г., издадена от Началник група към ОДМВР – Стара Загора, сектор „Пътна полиция” – Димитър Манев Димитров.

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР Стара Загора да заплати на Д.С.М. ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 410 (четиристотин и десет) лева.

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР Стара Загора да заплати на Г.С.М. ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 410 (четиристотин и десет) лева.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

СЪДИЯ: