Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 207 19.07.2018 г. град Стара Загора
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
Старозагорският административен съд,
ІІ състав, в публично съдебно заседание на тринадесети юни през две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Г. ДИНКОВА
при
секретар Албена Ангелова
и с
участието на прокурора Петко Георгиев
като
разгледа докладваното от съдия Динкова административно дело № 283 по описа
за 2017г., за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството
е по реда на чл.203 от Административно-процесуалния кодекс/АПК/ във връзка с
чл. 285 ал.1, вр.с чл.284 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по исковата молба на М.М.М.
/именована „частна тъжба“, поправена и уточнена с
допълнителна искова молба вх.№ 4059/10.10.2017г. /л.68-70/ и устно в съдебно
заседание /л.97/, с която е предявен иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията” – гр. София, за присъждане на обезщетение в размер на 50 000лв.,
за претърпени от М.М. неимуществени вреди за периода 01.01.2017г. до
09.06.2017г. по време на престоя му в Затвора гр.Стара
Загора, вследствие на незаконосъобразни действия и бездействия на
администрацията на затвора гр.Стара Загора,
изразяващи се в неосигуряване на минимално
необходимите битови и санитарно-хигиенни условия; непрекъснато изкуствено осветление
в килията; грубо, обидно и унизително отношение от страна на надзирателите
спрямо ищеца и неправомерно поставяне в карцер. Ищецът твърди, че през
процесния период е пребивавал в килия, която не съответствала на изискванията
за минимална свободна жилищна площ от 4 кв.м.,
липсвал е санитарен възел в нея, а се е налагало да ползва кофа за
удовлетворяване на естествените си нужди. Твърди, че в килията е имало ярка
електрическа светлина през пълните 24 часа на денонощието, без възможност
осветлението да бъде намалявано или изключвано от лишените от свобода, което е
довело до невъзможност да спи през нощта. Направено е и оплакване за грубо и
унизително отношение от страна на надзирателите в затвора гр.Стара
Загора спрямо него, както и неправомерното му поставяне в карцер. Излага
доводи, че вследствие на всичко това е бил поставен в условия, причиняващи
неудобство и незачитащи човешкото му достойнство.
Вредите, обезщетение за които ищецът претендира, се изразявали в претърпян
стрес, безсъние, главоболие, нежелание за живот, чувство на унижение.
Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията”, в писмен отговор по чл.131 ГПК и чрез процесуалния си
представител по делото заема становище за неоснователност на иска. Поддържа, че
представените по делото доказателства опровергават твърденията на ищеца за
липса на достатъчно жилищна площ и санитарен възел в килията, за наличието на
постоянна и ярка електрическа светлина, както и за поставянето му в карцер.
Счита, че не са настъпили твърдените от ищеца неимуществени вреди, нито те са в
причинна връзка с незаконосъобразна административна дейност. По тези
съображения искането към съда е да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан предявения иск. отхвърли като
неоснователен предявения иск.
Окръжна
прокуратура - Стара Загора, чрез участващия по делото прокурор дава мотивирано
заключение за неоснователност и недоказаност на иска, пледира за отхвърлянето
му на това основание.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната
фактическа обстановка:
От
представените справки на началника на затвора гр.Стара
Загора /изх.№ 2513 от 16.10.2017г. и изх.№ 990 от 03.05.2017г – л.84 и 140/ и
два броя справки на инспектор „СДВР“ при затвора гр.Стара
Загора /л.127 и 128/, неоспорени от ищеца и приети
като писмени доказателства по делото, се установява, че М.М.М. е постъпил в
Затвора гр.Стара Загора на 20.01.2017г. за
изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в размер на 3 години, за
извършено престъпление по чл.131а, вр. с чл.129,
ал.2, вр. чл.29, ал.1, б.“а“
и б.“б“ от НК. След първоначален престой в приемно
отделение, на 22.02.2017г. е бил разпределен в VIII група – за обвиняеми и
подсъдими, където, по негово желание, е бил настанен в килия № 7, която е за
непушачи. Килията е с площ 19,84кв.м. и е разполагала със собствен санитарен
възел и течаща вода. В спалното помещение е имало четири броя прозорци – два отваряеми и два неотваряеми, както
и три осветителни тела с по две луминесцентни тръби, като изкуственото
осветление се е включвало при настъпване на тъмната част на денонощието,
съобразно сезона и климатичните условия, и се е изключвало в 22:00ч. През
периода 22.02.2017г. – 10.05.2017г., когато ищецът е пребивавал в килия № 7,
бройката на лишени от свобода в нея е варирала от пет до седем лица. На
10.05.2017г. ищецът е бил преместен в IV група в затвора гр.Стара
Загора и е настанен в килия № 9, с капацитет 5 легла и обща площ 21 кв.м. Помещението е разполагало със самостоятелен санитарен
възел с постоянен достъп до течаща вода. По време на пребиваването си в тази
килия – от 10.05.2017г. до 13.07.2017г/когато е преведен в затвора гр.Варна/, ищецът е бил с още четирима лишени от свобода. През
процесния период на М.М. не му е било налагано дисциплинарно наказание
„изолиране в наказателна килия“, но му е налагано друго дисциплинарно наказание
– „извънредно дежурство по поддържане на чистотата и хигиената“, съгласно
Заповед № Б-43/ 01.03.2017г.
Така
установената фактическа обстановка мотивира следните правни изводи:
Предявеният
срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правно основание
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди,
настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с допуснати от
специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3, ал.1
във вр. с ал.2 от ЗИНЗС и претърпяно увреждане
вследствие на условията, при които е изтърпявано наказанието лишаване от
свобода, е допустим и подлежи на
разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК.
Разгледан
по същество, искът е и частично основателен.
Съгласно
разпоредбата на чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени
на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, т. е на нарушения на
забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл. нарушения по см. на чл.3,
ал.2 от ЗИНЗС - поставянето на посочените лица в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
Следователно отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС
възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Допуснати от
специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от
ЗИНЗС; 2. Нарушението на чл.3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение на
наказание „лишаване от свобода” или на мярка „задържане под стража”; 3.
Претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между
допуснатите от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения
на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно
регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който
и да е от елементите от правопораждащия фактически състав за възникване правото на
обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира
отговорността на държавата в исково производство по чл.203 и сл. от АПК.
В случая се претендират неимуществени
вреди като резултат от незаконосъобразните действия и бездействия на ГД ИН и на
длъжностни лица от нея, за периода на престой на ищеца в Затвора гр.Стара Загора – от 01.01.2017г. до 09.06.2017г. Предметът
на делото е очертан в допълнителната искова молба вх.№4059/ 10.10.2017г., с
която е поправена и уточнена първоначално подадената от М.М.М. искова молба, именована «частна тъжба». Съгласно обстоятелствената част и
петитума на исковата молба релевираното
като основание на исковата претенция нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, се изразява в поставянето на ищеца в
неблагоприятни условия при изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от
свобода“ от гл.т неосигуряване
на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на санитарен
възел в килията; наличие на ярка електрическа светлина през пълните 24 часа на
денонощието; грубо и унизително отношение на надзирателите към ищеца и
неправомерно поставяне в карцер.
За
жилищните и битови условия при които се поставят изтърпяващите наказание
лишаване от свобода са относими чл. 43, ал.2 и ал.4 от ЗИНЗС. Според чл.43 ал.2
всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни,
битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а според
ал.4 на чл.43 в редакция преди
измененията от ДВ бр.13/ 2017г минималното количество дневна светлина, степента
на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни
възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се
определят с правилника за прилагане на закона. В чл. 20, ал.2 от ППЗИНЗС в относимата редакция е предвидено, че в спалните помещения
на местата за лишаване от свобода се осигурява пряк достъп на дневна светлина и
възможност за естествено проветряване, а количеството дневна светлина, степента
на изкуственото осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост
от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Според ал.3 на
чл.20 също в редакция преди измененията на ППЗИНЗС обн.ДВ
бр.14 от 2017г, на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода като в заведенията от закрит тип ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Разпоредбата
на чл.20 от ППЗИНЗС не е била в сила през исковия период, така и към настоящия
момент, тъй като по силата на §9 от ПЗР към ППЗИНЗС действието й е отложено.
Независимо от това, начина на
осигуряване на хигиенна и
здравословна среда следва да се преценява спрямо общото изискване за хуманно и
неунизително отношение. Съгласно разпоредбата на чл. 29, ал.1 от Конституцията
на РБългария никой не може да бъде подлаган на
мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл.10, т.1 от
Международния пакт за гражданските и политически права изрично се предвижда, че
всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на
присъщото на човешката личност достойнство. В чл.3 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи е прокламирано, че никой не може да бъде
подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По
отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления,
във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано
с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените не могат да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. На това право на лишените от свобода
съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на
наказанията да бъдат осигурени условия, обезпечаващи поддържането на
физическото и психическото здраве и зачитане на правата и достойнството им
/чл.2, т.3 от ЗИНЗС/. Съдебната практика
на Европейския съд по правата на човека /вкл. и във връзка с дела, водени срещу
България/, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в
конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно
право. Според ЕСПЧ „безчовечно или унижаващо отношение” предполага страдание
или унижение, отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с
дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на Решение
на ЕСПЧ от 02.02.2006г. по делото Йовчев срещу България „мерките за лишаване от
свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури
на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към
човешкото достойнство, така че начинът и метода на изпълнение на мярката не го
подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво
на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид
практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние
са адекватно осигурени”. В съответствие с изложеното е и разпоредбата на чл.
31, ал.5 от Конституцията на Република България, според която на лишените от
свобода следва да се създават условия за осъществяване на основните им права,
които не са ограничени от действието на присъдата. Изпълнението на всяко едно
наказание е насочено към постигането на целите на закона, като са въведени
изисквания за осигуряване на условия за поддържане на физическото и
психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им. За
тази цел законодателят е предвидил, забрана за умишлено поставяне на лишените
от свобода в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи
се в лишаване от достатъчна жилищна площ, хигиенни условия, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко
общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да
причинят увреждане на здравето.
Следователно на осъдените лица при изпълнение на наказанията следва да
бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, поддържане на физическото и
психическото им здраве и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от
ЗИНЗС/.
В
случая искът се основа на твърдения, че жилищната площ в спалните помещения в
затвора гр.Стара Загора е по-малка от изискуемите се
4 кв.м. свободна жилищна площ за всеки един лишен от
свобода, както и липсата на санитарен възел в килиите, поради което се е налагало ищецът да използва
кофа за облекчаване на физиологичните си нужди.
От
доказателствата по настоящото дело безспорно се установява, че по време на
престоя си в затвора гр.Стара Загора – от
20.01.2017г. до 13.07.2017г. ищецът е бил настанен в килии, оборудвани със
самостоятелен санитарен възел и течаща вода, поради което съдът приема за
неоснователно това оплакване на ищеца.
Установи
се по делото и съответствие с изискванията за жилищна площ, вкл.изискуемия
ориентировъчен минимум от поне 4 кв.м площ на човек,
през част от исковия период, а именно: за времето от 10.05.2017г. до
09.06.2017г, когато ищецът е пребивавал в килия № 9, с капацитет 5 легла и обща
площ от 21 кв.м. През посочения период в килията са били настанени петима
човека /заедно с ищеца/ и спрямо площта на помещението съдът намира тази площ
за достатъчна.
Недостатъчна
жилищна площ е налице за останалата част от исковия период – от 20.01.2017г. до
09.05.2017г., или общо за 110 дни. Броят на настанените лишени от свобода лица
/между 5 и 7/ в килия № 7, в която е пребивавал ищецът, се явява прекомерен
спрямо площта на помещението – 19,84кв.м, с оглед на което съдът намира
изискването за достатъчна жилищна площ през този период за неизпълнено. Очевидно
е, че свободната жилищна площ /определена на база общата площ на килията,
наличното оборудване и мебели и броя на настаняваните в нея лица/ е била под 4 кв.м
за всяко лице. Макар задължението за осигуряване на конкретно посочения минимум
от 4кв.м жилищна площ, регламентирано в чл.43 ал.3 от ЗИНЗС към исковия период
формално да не е било в сила, съдът намира битовите условия от гледна точка на
площта на килия №7 спрямо настанените в
нея 5 и повече лица, за недостатъчни.
През този период жилищните условия в посочената килия се явяват в нарушение на забраната, визирана в
чл.3 от КЗПЧОС, чл.29 ал.1 и чл.31 ал.5 от КРБ и чл.3 от ЗИНЗС.
Не
се установи по безспорен начин твърдението на ищеца за наличие на ярка и
постоянна електрическа светлина в килията.
В тази връзка съдът кредитира представеното от началника на затвора гр.Стара Загора писмо, с характер на справка, изх.№990/
03.05.2018г./л.140/, от което се установява, че изкуственото осветлени и в
килиите е включвано при настъпване на тъмната част от денонощието, съобразно
сезона и климатичните условия, и е изключвано в 22:00ч, като сутрин се е
включвало от 06:00 до 08:00часа.
Не
се доказаха и твърденията на ищеца за упражнено спрямо него грубо и унизително
отношение от страна на надзирателите в затвора гр.Стара
Загора. Липсата на индивидуализация и конкретизация на твърдените
незаконосъобразни действия сочи на съмнение в истинноста
на оплакванията на ищеца, както и невъзможност да се провери дали и ако е имало
такива действия те са били законосъобразни и уместни.
Изцяло
неоснователно е и твърдението на М. за неправомерното му поставяне в карцер.
Видно от събраните по делото писмени доказателства през процесния период
01.01.2017г – 09.06.2017г. на ищецът е било налагано само едно дисциплинарно
наказание - „извънредно дежурство по
поддържане чистотата и хигиената“, съгласно Заповед № Б-43/ 01.03.2017г. на
началника на Затвора гр.Стара Загора, но не са му били налагани наказания
„изолиране в наказателна килия“.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира че някои от условията, при
които М.М. е изтърпявал наложената му наказание „лишаване от свобода“ в Затвора
гр.Стара Загора за периода 20.01.2017г. –
09.05.2017г., са такива, нарушаващи забраната по чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Липсата на осигурена минимална
обитаема площ и пребиваването почти денонощно заедно с други лишени от свобода лица
в помещение с по-малко от изискуемата се 4кв.м свободна жилищна площ за всяко
едно от лицата, е обстоятелство, което с оглед периода на неговата
продължителност /повече от 3 месеца/, несъмнено води до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане
на личността, до накърняване
на човешкото достойнство и
до физически болки и страдания. Причинените
на М.М. неудобства надхвърлят обичайните,
свързани с изпълнението на наложеното му наказание и са довели до понесени от него
страдания, трудности и негативни емоционални
преживявания, надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на тази мярка за неотклонение. С оглед обичайните правила за
условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно
отношение, което да не накърнява
човешкото достойнство, условията, в които е бил поставен ищецът при пребиваването му в затвора гр.Стара Загора предвид кумулативния им ефект следва да бъдат квалифицирани като унижаване на човешкото достойнство.
С
оглед на гореизложеното съдът приема за доказани само фактите относно описаните в исковата молба битови условия, при които е бил поставен ищецът при пребиваването му в Затвора гр.Стара Загора за част от исковия период
– от 20.01.2017г.
до 09.05.2017г., а именно: неосигуряване на
минимална обитаема площ и пребиваването почти денонощно заедно с други лишени
от свобода лица в помещение с по-малко от изискуемата се 4кв.м свободна жилищна
площ за всеки един лишен от свобода. Като резултат следва да
бъде ангажирана отговорността на държавата поради незаконосъобразното
бездействие на длъжностните лица на администрацията в затвора гр.Стара
Загора за неспазване на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, което
бездействие е рефлектирало върху
личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧОС. При осъществяване
на правнорегламентирана дейност
длъжностните лица от администрацията
на затвора са нарушили изискването
по чл.2, т.3 от ЗИНЗС, което е довело до накърняване на правото на лишеното от свобода лице на хуманно
отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство. Действително по делото няма данни
за извършени умишлени
действия или бездействия на длъжностни лица, довели
до целенасочено поставяне
на ищеца в неблагоприятни
условия, до унизително отношение, което
уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания. Липсата
на подобна цел обаче не може
категорично да изключи нарушението
на чл.3 от ЕКЗПЧОС /решение от 09.06.2005г И.И.
срещу България, решение
от 15.07.2002г Калашников срещу Русия/. Освен това отговорността
по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС е обективна, т.е.
държавата отговаря за вредите, причинени от нейни органи или длъжностни
лица при изпълнение на административната дейност, последица от нарушение по
чл.3 от същия закон, без значение дали са причинени виновно.
Установените негативни преживявания,
физически и психичен дискомфорт на М.М., надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на наложеното му наказание, макар и без увреждане на здравето като следствие от тях, са довели до унижаване на човешкото му достойнство и представляват неимуществени
вреди, причинени вследствие на незаконосъобразно
бездействие на затворническата администрация в
нарушение на изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи
поддържането на физическото
и психическото здраве на задържаните и зачитане на правата и достойнството им. Затова
според настоящия съдебен състав кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране
отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
Размерът на дължимото обезщетение за
претърпените неимуществени вреди следва
да бъде определен с оглед кумулативното въздействие на негативните фактори по
аргумент от чл.284 ал.2 от ЗИНЗС и по справедливост - в съответствие с нормата
на чл. 52 от ЗЗД. Спазването
на принципа на справедливостта като
законово въведен критерий
за определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква размерът на обезщетението да бъде определен
от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по
който незаконосъобразната административна дейност се е
отразила на увреденото лице и при отчитане
икономическия стандарт в страната
към момента на увреждането.
Предвид посочените по-горе обстоятелства и факта, че
М.М. е пребивавал 110 дни /от 20.01.2017г. до
09.05.2017г./ в условия, унижаващи човешкото достойнство, предвид характера и интензитета
на породените страдания и негативни
преживявания, съдът приема,
че исковата претенция следва да бъде уважена до размер
200лв.
В останалата част и до размера на претендираното
от ищеца обезщетение от 50
000 лв. искът
на М.М. следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Водим
от горните мотиви , Старозагорският административен съд
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията”
гр. София, бул.„Ген. Н. Столетов” № 21 ДА ЗАПЛАТИ на М.М.М.,
ЕГН
**********, Затвора гр. Варна, сумата 200.00 /двеста/ лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни
бездействия на администрацията на Затвора гр.Стара Загора, изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови условия
/на минимална свободна жилищна площ/ при престоя на М.М. в Затвора гр.Стара Загора за периода 20.01.2017г. – 09.05.2017г.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от М.М.М. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” -
гр. София иск в останалата му част и до размера на претендираното обезщетение
от 50 000лв., като недоказан и неоснователен.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14
дневен срок от съобщаването му на страните.