Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                    

                         № 78      03.04.2018г.      град Стара Загора

 

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

            Старозагорският административен съд, V състав, в публично съдебно заседание на седми март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

 

                                                                       СЪДИЯ: РАЙНА ТОДОРОВА

 

 

при секретар  Пенка Маринова                                                                                  и с участието

на прокурор  Константин Тачев                                                                     като разгледа

докладваното от съдия  Р. ТОДОРОВА  административно дело № 589 по описа за 2017г., за да се произнесе съобрази следното:                                                       

 

Производството е по реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 285, ал.1 във вр. с чл.284, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.   

                                       

 Образувано е по искова молба, подадена от Е.Е.А., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода” в Затвора – Стара Загора, с която на основание чл.284, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража е предявен иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, за присъждане на обезщетение в размер на 30 000лв., за претърпени от Е.А. неимуществени вреди в Ареста гр. Казанлък при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия, за периода 04.07.2014г. – 13.02.2015г. Незаконосъобразната административна дейност, на която се основава исковата претенция, според ищеца се изразявала в неосигуряване на задържаното лице на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в арестантското помещение, в което е бил настанен; на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в помещенията; на пряк и директен достъп до естествена дневна светлина и на възможност за естествено проветряване в килията, както и поради лишаването му от възможността за престой на открито, в нарушение на изискванията на чл.43, ал.4 и ал.5 от ЗИНЗС и чл.20, ал.2 и ал.3 от ППЗИНЗС. Ищецът твърди, че през периода  04.07.2014г. – 13.02.2015г., във връзка с изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, е бил настанен в Ареста гр. Казанлък, при лоши битови и санитарно-хигиенни условия. Поддържа че помещението, в което е пребивавал, не съответствало на изискванията за минимална свободна жилищна площ за всяко едно от задържаните лица. В арестантското помещение нямало санитарен възел и течаща вода, като не бил осигурен и постоянен достъп до такива, вследствие на което Е.А. бил принуден да се въздържа от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа за облекчаване на физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите задържани лица. Поддържа и че в ареста не са били осигурени и условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в спалните и в общите помещения. Твърди, че в килията нямало външен прозорец, поради което липсвал пряк и директен достъп на естествената дневна светлина и на чист въздух; липсвала вентилация и достатъчно отопление, като ищецът е бил лишен и от полагащия му се едночасов престой на открито.  Излага доводи, че вследствие на всичко това е бил поставен в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение по см. на чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл.3 от ЗИНЗС, довели до причинени му неимуществени вреди. Вредите, обезщетение за които ищецът претендира, се изразявали в претърпени страдания, негативни преживявания, физически и емоционален дискомфорт, потиснатост,  накърняване на човешкото достойнство, увреждане на здравословното му състояние и др.

 

Ответникът - Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София, чрез процесуалния си представител по делото, в съдебно заседание и в представените писмен отговор и становище, оспорва предявената искова претенция. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не е установено по несъмнен начин наличието на кумулативно изискуемите се елементи от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата за причинени на Е.А. неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност, за което излага подробни съображения. Обосновава, че условията в Ареста гр. Казанлък, при които Е.А. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража”, не са били в противоречие със законово установените норми, като ограниченията не са надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на мярката и същите са изцяло съобразени с регламентирания специален режим в арестите. Поддържа, че дори и да се приеме, че е налице някакво неблагоприятно засягане на личността на ищеца от санитарно-хигиенните и битовите условия в Ареста гр. Казанлък, то при липсата на доказателства за конкретно увреждане на здравословното му състояние вследствие на тези условия, твърдението му за жестоко, нечовешко и унизително отношение в нарушение на забраната по чл.3 от ЕКПЧ и чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, като основание за присъждане на претендираното обезщетение, се явявало недоказано. По тези съображения и такива за спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за правилното определяне на основанието за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и неговия размер, е направено искане за отхвърляне на исковата претенция, като недоказана и неоснователна.

 

            Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, чрез участващия по делото прокурор, дава мотивирано заключение че предявеният иск е доказан по основание, но не и по размер. По съображения, че от една страна не всички релевирани като основание на исковата претенция нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС са доказани, а от друга че размерът на претендираното обезщетение е несъответен на заявеното засягане на неимуществените права на ищеца, предлага размера на обезщетението да бъде определен при прилагане на принципа за справедливост. 

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

 

Ищецът Е.Е.А. е пребивавал в Ареста гр. Казанлък в периода 04.07.2014г. – 13.02.2015г. във връзка с изпълнението на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”. Съгласно Справка изх. № 0434/ 06.02.2018г. /л.54 по делото/, при престоя на Е.А. в Ареста гр. Казанлък, задържаното лице е било настанено в килия № 5 с обща площ от 7.7кв.м, като от 04.07.2014г. до 21.07.2014г. лицето е било само в килията, а в периода 22.07.2014г. - 13.02.2015г. заедно с още едно задържано лице. В килиите нямало прозорец на външната стена, като вратите на килиите били два вида – външна – дървена, с отвор /прозорец/ над нея, обезопасен с решетка към арестния коридор и вътрешна – метална тип „решетка“ с размери 0.80/2.00м, пресечена с широки отвори през всеки 15см. Ежедневно в часовия интервал 8.30ч. – 17ч. външните /дървени/ врати на килиите били оставяни отворени и по този начин достъпът до естествена светлина и свеж въздух се осигурявали от отваряеми прозорци с размери 0.70/ 1.20м., разположени по цялата дължина на арестния коридор, отстоящи на 1м. от вратите на килиите. Проветряването се осъществявало и чрез аспираторна система с въздухоотвод и вентилатор във всяка килия и на коридора, а отоплението било централно /парно на сградата, стопанисвана от ОД на МВР/ и локално /климатици и калорифери/. Осветлението се осигурявало и чрез осветителни тела в килиите и коридора и електрическа система със захранване до 12 волта инсталация. Достъпът до общото за всички задържани лица санитарно помещение - санитарен възел и течаща вода; ползването на банята; поддържането на хигиената в помещенията и в местата за общо ползване и др. в Ареста гр. Казанлък се осъществявали съобразно установения график и Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. за вътрешния ред в арестите.  Всички помещения в Арест Казанлък ежедневно /вечер/ се миели с вода и дезинфекционни препарати, като хигиенните материали се осигурявали от администрацията, а организацията по почистването се осъществявала от дежурните длъжностни лица и определено за почистването задържано лице. На задържаните лица се осигурявала възможност за къпане и пране най-малко един път седмично, а през летния период два пъти по график, изготвен от Командира на отделение. Престоят на открито се осъществявал в помещение, обособено за свиждане, срещи със защитник и провеждане на процесуални действия или поединично в коридора на ареста, съгласно инструкцията за постовата дейност.

 

По делото са представени и приети като доказателства Медицинска справка на Е.Е.А. с приложени медицински документи; Извлечение от амбулаторна книга за регистриране на амбулаторните прегледи на задържаните лица; Извлечение от Дневник за извършени проверки в Арест гр. Казанлък от медицинския специалист при сектор „Арести”; Заверено копие на утвърден от Началник сектор „Арести” ОС „ИН“ гр. Стара Загора график за разпределението на времето на задържаните лица в Ареста гр. Казанлък; Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията” за вътрешния ред в арестите; Договор за извършване на дезинфекционни, дезинсекционни и дератизационни дейност; Извлечение от Книга за проверки на Ареста гр. Казанлък от наблюдаващ прокурор и др.

 

Допуснато е събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетели на лицата П.Т.И., М.Х.Х.  и Х. Панайотов М.. Свидетелят П.И. заявява, че с ищеца Е.А. през 2015г. са били задържани в Ареста гр. Казанлък, в една килия – килия № 5. Килията била малка, с две легла и счупен шкаф. В арестантското помещение нямало вентилация и тоалетна с мивка и течаща вода. Свидетелят твърди, че когато искали да ползват санитарното помещение, надзирателите не ги пускали или пък отваряли вратата след няколко часа и задържаните лица били принудени да облекчават физиологичните си нужди в кофа с капак, поставена в килията, в която килия се и хранили. В килията било мръсно, почистването се извършвало само с вода, без препарати; нямало естествена светлина, както и отваряем прозорец, от който да влиза чист въздух; нямало нито вентилация, нито отоплението, като отоплението се осъществявало от радиаторите, които били в коридора. Разрешено им било един път седмично да ползват банята и да перат личните си дрехи. В помещенията имало дървеници и по време на престоя им в ареста не били извършвани никакви дейности за дезинфекция. Свидетелят заявява че не са имали престой на открито, дори не са ги извеждали в арестния коридор. Твърди, че по време на престоя си в ареста Е.А. получил инфаркт и са извикали „Бърза помощ“. Сочи, че е имало и други случаи, когато А. се е чувствал зле и се е налагало да викат медицински специалисти. Спомня си че ищецът е имал комоцио и е правил опит да се самоубие като е гълтал железа. Според свидетеля всичко това било заради лошите условия в ареста, които са се отразили зле на Е.А.. Свидетелят М.Х. заявява, че с ищеца Е.А. през 2014г. - 2015г. са били задържани в Ареста гр. Казанлък и за около месец и нещо са били в една килия – килия № 5. Килията била 2м. на 2м., с две легла, шкафче и една кофа за тоалетна. Санитарното помещение в ареста можели да ползват съобразно графика – сутрин, обед и вечер, а през останалото време за физиологични нужди ползвали за тоалетна пластмасова кофа с капак, поставена в килията, в която се и хранили. Когато А. е искал от старшините да го пуснат да ползва тоалетна, на десет пъти веднъж отваряли вратата. Е.А. изпитвал неудобство при ползването на кофата; чувствал се неловко и унизен и бил недоволен от това, че им разрешавали да ползват банята и да се къпят само веднъж седмично и то за пет – седем минути. Свидетелят твърди че в килията нямало естествена слънчева светлина и 24 часа помещението се осветявало с една крушка; нямало вентилация и свеж въздух; било студено - отоплението се извършвало с климатик, поставен в началото на коридора, а вечер като затворели външната врата изобщо нямало отопление. В килията било мръсно, като администрацията не осигурявала никакви препарати за почистване, само една метла; имало и много дървеници и Е. целият бил нахапан. Задържаните лица не били извеждани за престой на открито. Свидетелят заявява, че докато били заедно в една килия на няколко пъти на А. му прилошавало и викали „Бърза помощ“, като св. Х. не може да си спомни какво е било точно заболяването на ищеца – Е. му е казвал само, че не се чувства добре. Свидетелят Х. Панайотов М. в периода 2014г. – 2016г. е заемал длъжността Командир на отделение в Арест Казанлък. Свидетелят описва килията, в която е бил настанен Е.А. при задържането му в ареста /килия № 5/ като помещение с две легла, метален шкаф, масичка и химическа тоалетна; с две врати – външна – плътна дървена и вътрешна – с метални решетки. Твърди, че за почистването на килиите са се предоставяли кофа, метла, лопата и др., като почистването на помещенията е било задължение на самите задържани лица. Общото за всички задържани лица в ареста санитарно помещение се ползвало по график – сутрин, обед и вечер, а също така и при нужда, но според интензитета на работа и в зависимост от осъществяваните в ареста дейности /прием на задържани лица, конвой и др./. Дезинфекционните, дезинсекционни и дератизационни мероприятия се извършвали по график, от външна фирма.  Свидетелят заявява, че в Ареста гр. Казанлък няма изградено помещение за престой на открито и такъв не се е осъществявал, вкл. и в арестния коридор. Твърди, че за ищеца А. многократно е викана „Бърза помощ“, но не си спомня точно за какво. По отношение на вентилацията, отоплението, достъпът на естествена дневна светлина и свеж въздух, свидетелят възпроизвежда  посоченото в представената Справка изх. № 0434/ 06.02.2018г.

 

По допустимостта на исковата претенция:

 

Предявеният от Е.А. иск следва да бъде квалифициран като иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, съгласно която разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС вкл. за поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на неблагоприятните условия, при които е било поставено при изпълнението на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в Ареста гр. Казанлък, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към Министъра на правосъдието, с териториални служби в т.ч. Областните служби "Изпълнение на наказанията" /чл.12, ал.3 от ЗИНЗС/, които обединяват, ръководят и контролират дейността на пробационните служби и арестите /чл.16, ал.1 от ЗИНЗС/ – т.е исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във чл. 284, ал.1 във вр. с чл.285, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС.

 

Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на исковата претенция, което възражение е обосновано със съображения за предявяване на иска след изтичането на предвидения в § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС преклузивен срок. Доколкото с нормата на § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС се разширява приложното поле на иска по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС и спрямо факти и обстоятелства, възникнали преди нормативното регламентиране на този иск, предвиденият в посочената разпоредба 6-месечен срок не може да се разглежда като преклузивен такъв за предявяването на иска. Отделно от това ограничаването на лишените от свобода и задържаните под стража лица, които са били освободени преди повече от 6 месеца преди влизането в сила на ЗИД на ЗИНЗС /ДВ бр.13/ 2017г., в сила от 07.02.2017г./ и които не са подали иск до този момент пред ЕСПЧ или пред национален съд, да предявят иск по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е в противоречие с чл. 13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, тъй като въвежда пречка за ефективното упражняване на правото на компенсаторна защита пред националния съд за допуснати нарушения на чл. 3 от ЕКПЧ от органите по изпълнение на наказанията. Това, както и препоръките, дадени от Европейския съд по правата на човека в § 289 на пилотното решение „Нешков и други срещу България“ /във връзка с които препоръки е приет и ЗИДЗИНЗС - ДВ бр.13/ 2017г./, обуславя извод, че предявяването на исковата претенция извън 6 месечния срок по § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС, не може да бъде разглеждано като процесуална пречка, релевираща недопустимост на иска по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Съгласно Определение № 189/ 08.01.2018г. по адм. дело № 10037/ 2017г. по описа на ВАС, на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБългария, § 47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС (ДВ, бр. 13/2017) не следва да бъде прилаган в частта си „до 6 месеца“, като вътрешно законодателство, което противоречи на чл. 13 от ЕКПЧ.

Ето защо съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с допуснати от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС и претърпяно увреждане вследствие на условията, при които е изтърпявана мярката за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Казанлък, е допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК.

 

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че предявеният иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, се явява доказан по основание, по следните съображения:   

 

Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, т. е на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл. нарушения по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС - поставянето на посочените лица в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.  Следователно отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Допуснати от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС; 2. Нарушението на чл.3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение на наказание „лишаване от свобода” или на мярка „задържане под стража”; 3. Претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между допуснатите от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащия  фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата в исково производство по чл.203 и сл. от АПК.

 

            В конкретния случай с предявения иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като съгласно обстоятелствената част и петитума на подадената от Е.А. искова молба, релевираното като основание на исковата претенция нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, се изразява в поставянето на ищеца в неблагоприятни условия при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Казанлък от гл.т неосигуряване на задържаното лице на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в спалните помещения, в които е бил настанен; на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в помещенията; на други битови условия /пряк достъп на дневна светлина, възможност за естествено проветряване, вентилация и отопление/ и на престой на открито.

В Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, част четвърта, е регламентиран реда за изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под стража”. Съгласно чл.240, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение „задържане под стража”.

Съгласно чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС /в действалата към 2014г - 2015г. редакция на нормата, сега ал.4/, минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода /респ. за всяко задържано лице/, не може да бъде по-малка от 4 кв.м., като е било предвидено разпоредбата на чл.43, ал.3 и регламентираното в нея изискване за минимална жилищна площ, да влезе в сила от 1 януари 2019г. В чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС е установено, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а в ал.3 на чл.20 – че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и в арестите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС, нормата на чл.20 влиза в сила три години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Очевидно е, че с оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за минимална жилищна площ, за санитарен възел и течаща вода в спалните помещения на арестите и за осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване на помещенията, не са били част от действащото законодателство за периода на исковата претенция. Но по аргумент от нормите на чл.2 и чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията, е длъжна да осигури в местата за лишаване от свобода респ. в арестите такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото здраве на лишените от свобода /задържаните лица и унизяване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.

            Въпросът, който се поставя в случая, е дали конкретните битови и санитарно-хигиенни условия, при които задържаното лице е било поставено за времето на пребиваването му в Арест Казанлък при изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража”, релевират нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и съотв. нарушаване на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

 

В чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, както и по отношение на лицата, на които е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” /по аргумент от чл.240 от ЗИНЗС/, във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение вкл. и да бъдат поставяни в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража. На това право на лишените от свобода респ. на задържаните лица, съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода” и на мярката „задържане под стража”, да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и задържаните лица и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.

 

Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода и задържането под стража, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право - Решение от 02.02.2006г. по делото Й. срещу България, Решение от 24.05.2007г. по делото Н. срещу България, Решение от 28.06.2007г. по делото М. срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото С. К. срещу България, Решение от 08.07.2014г. по делото Х. и Т. срещу България, пилотно Решението на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Нешков и други срещу България и др. В тези решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени. В решението на ЕСПЧ по делото „Нешков и други срещу България” е посочено, че вече постановените решения се отнасят до нарушения на чл. 3 от ЕКПЧОС в различни затвори, арести и общежития в България, касаещи повтарящи се въпроси за липсата на достатъчно пространство, достъп до естествена светлина и въздух, ниска хигиена, липса на дискретност и нарушаване на личното достойнство при използване на тоалетната. ЕСПЧ е приел, че нарушенията не са вследствие от изолирани случаи, а произтичат от повсеместен проблем, в резултат на лошото функциониране на българската пенитенциарна система и недостатъчните гаранции срещу нечовешко и унизително отношение.

 

В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че през периода 04.07.2014г. – 13.02.2015г., Е.А. е бил настанен в Арест Казанлък във връзка с изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”. В периода на задържането е пребивавал в килия № 5 с обща площ от 7.7кв.м, като от 04.07.2014г. до 21.07.2014г. ищецът е бил сам в килията, а в периода 22.07.2014г. - 13.02.2015г. заедно с още едно задържано лице. Килията е била оборудвана с две легла, маса и шкаф. Очевидно е, че свободната жилищна площ /определена на база общата площ на килията, наличното оборудване и мебели и броя на настаняваните в нея лица/, за по-голямата част от периода на задържането /с изключение на 17 дни/, е била под 4 кв.м за всяко задържано лице. Не се оспорва от ответника по иска обстоятелството, че в арестантското помещение, в което е бил настанен Е.А., не е имало санитарен възел и мивка с течаща вода. Достъпът до общото за всички задържани лица санитарно помещение с тоалетна и мивка, е бил три пъти дневно – сутрин, обед и вечер - през времето, определено за личен тоалет, съгласно утвърден от Началник сектор „Арести” към ОС „Изпълнение на наказанията” – гр. Стара Загора график за разпределение на времето в Арест Казанлък. През останалото време задържаното лице е било принудено да се въздържа от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа с капак за облекчаване на физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите настанени в помещението лица. Съдът приема че посочените „кофи с капак“, поставени в килиите да изпълняват функцията на „преносим санитарен възел /тоалетна/“, не могат да се приемат като такива, отговарящи на изискванията за химически тоалетни. А дори и да е вярно твърдението на ответника, че при заявено желание от задържаните лица да ползват санитарно помещение, в изпълнение на т.19.1 от Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията” за вътрешния ред в арестите, им е бил осигуряван достъп, то направеното уточнение от свидетеля Х.М. заемал в периода 2014г. – 2016г. длъжността Командир на отделение в Арест Казанлък, че осигуряването ползването на санитарния възел извън графика и времето за личен тоалет, е било обусловено от интензитета на работа на надзорно-охранителния състав и в зависимост от извършвани ПСД и от осъществяваните в ареста дейности /прием на задържани лица, конвой и др./. и с оглед показанията на св. П.И. и св. М.Х., следва да се приеме, че изискването за постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода на задържаните лица, не е било изпълнено. По делото е установено по несъмнен начин и че в арестантското помещение, в които е бил настанен Е.А., не е имало отваряеми външни прозорци, а твърдяното отваряне на външната врата на килията към прозорците на арестния коридор не може да се разглежда като осигурена достатъчна възможност за естествено проветряване.

С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно - хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът Е.А. при пребиваването му в Ареста гр. Казанлък от гл.т. на липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на възможност за естествено проветряване на помещението и на минимално изискуемата се свободна жилищна площ.

 

 Разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент от чл.240 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица при изпълнение на наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”. От доказателствата по делото, включително от показанията на свидетеля Х.М., заемал в периода 2014г. – 2016г. длъжността Командир на отделение в Арест Казанлък, се установява, че в Ареста гр. Казанлък няма изградено помещение за престой на открито и такъв не се е осъществявал, вкл. и в арестния коридор. Свидетелят М. изрично заяви че обособеното помещение, ползвано като стая за свиждане и за срещи с адвокати, не е било използвано за престой на открито, тъй като в него липсват прозорци с пряк достъп на слънчева светлина и свеж въздух.  Извеждането на задържаното лице за провеждане на телефонни разговори и за свиждания; конвоирането му за процесуално-следствени действия и за оказване на медицинска помощ до външно лечебно заведение, са дейности, които не са свързани с осигуряване на задържаното лице на престой на открито и съответно противно на твърденията на ответника тези дейности не изпълняват изискванията на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. С оглед на което съдът приема за установено по безспорен и несъмнен начин, че за целия период на задържането в Арест Казанлък /04.07.2014г. – 13.02.2015г./, ищецът Е.А. е бил лишен изцяло от правото му на престой на открито.    

 

При така установената фактическа обстановка съдът намира че някои от условията, при които Е.А. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Казанлък за периода 04.07.2014г. - 13.02.2015г., са такива, нарушаващи забраната по чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти - на минимална обитаема площ и пребиваването за по-голямата част от исковия период почти денонощието заедно с друго задържано лице в помещение със значително по-малко от 4кв.м свободна жилищна площ; без възможност за достатъчно естествено проветряване на помещението; без възможност за двигателна активност и престой на открито; липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и произтичащата от това необходимост извън рамките на определените три пъти на ден – сутрин, обед и вечер хигиенни мероприятия, в повечето случаи ищецът да ползва предоставена кофа за облекчаване на физиологичните си нужди и удовлетворяване на естествените си потребности в спалното помещение, в което се и храни и в присъствието на друго задържано лице, са обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя на А. в Арест Казанлък, несъмнено водят до неблагоприятно засягане на личността. По степен и интензитет създаденото на Е.А. неудобство е такова, което може да бъде квалифицирано като „причиняващо страдание и унижаващо достойнството”. Изпълнението на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” и статута на задържаното лице при пребиваването му в Ареста гр. Казанлък, неминуемо водят до ограничения, но в случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано нарушаване на основни субективни права на А. и общочовешки ценности, защитени от ЕКПЧ /право на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство/, като са рефлектирали неблагоприятно върху личната му сфера. С оглед обичайните правила за условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение което да не накърнява човешкото достойнство, част от условията, в които е бил поставен А. при престоя му в ареста предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат квалифицирани като унизителни и нехуманни. Този извод се основава както на установената по делото фактическа обстановка, така и на правилата на житейската и формална логика – условията в Ареста гр. Казанлък се отклоняват не само от подходящата, но и от нормалната жизнена среда и подобни условия неминуемо биха причинили значителни неудобства, негативни емоционални преживявания и страдания на всеки човек. В контекста на компенсаторните средства за защита, констатацията, че условията не отговарят на изискванията на чл. 3 от ЕКПЧ и че е налице нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, дава основание да се направи предположение, че същите са причинили неимуществени вреди на задържаното лице /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България", съгласно което средствата за защита трябва по-скоро да отразяват съществуването на тази презумпция, а не присъждането на компенсация да зависи от умението на жалбоподателя да докаже чрез доказателства наличието на неимуществени вреди под формата на емоционална травма/. А и съгласно разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, във връзка с ангажирането на отговорността на държавата за вредите, причинени на задържаните под стража лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

 

         Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема, че не се доказаха твърденията на ищеца Е.А. за неосигуряване в Арест Казанлък на условия за поддържане на хигиената в помещенията и за липсата на други битови условия – на пряк достъп на дневна светлина, на вентилация и на достатъчно отопление. Регулярно са предоставяни на Арест Казанлък хигиенни и дезинфекционни материали за почистване на спалните и санитарните помещения. Макар в килиите да е нямало прозорец на външната стена, доколкото вратите на арестантските помещения са били две - външна – дървена и вътрешна – метална тип „решетка“ с размери 0.80/2.00м, пресечена с широки отвори през всеки 15см., отварянето ежедневно в часовия интервал 8.30ч. – 17ч. на външните врати на килиите /факт, който се потвърждава от свидетелските показания/, осигурява достъп на естествена дневна светлина от прозорците с размери 0.70/ 1.20м., разположени по цялата дължина /20м./ на арестния коридор, отстоящи на 1м. от вратите на килиите. Осигурено е било и отопление – централно и локално, както и аспираторна система с въздухоотвод. По делото не се събраха и доказателства за влошаване на здравословното състояние и обостряне на заболяванията на ищеца Е.А. за периода на задържането и пребиваването му в Арест Казанлък. Видно от приложената медицинска справка и медицински документи /л.87 и сл. по делото/, при извършените на задържаното лице медицински прегледи /включително от външни медицински специалисти/, в повечето случаи му е поставяна диагноза „клинично здрав“. Единственото диагностицирано заболяване – „паническо разстройство /епизодична пароксизмална тревожност/“, за което на А. е било назначено и проведено медикаментозно лечение, не се свързва и не може да се разглежда като последица от условията, при които е изтърпявана мярката за неотклонение „задържане под стража“ в Ареста гр. Казанлък.  

         С оглед на което съдът приема за недоказани твърденията на ищеца, че специализираните органи по изпълнение на наказанията не са създали условия за поддържане на хигиената в спалните помещения и в общите санитарни помещения в Ареста гр. Казанлък; че не са били осигурени пряк достъп на естествена дневна светлина, достатъчно отопление и вентилация в килиите, както и твърденията за настъпило влошаване на здравословното състояние и увреждане на здравето.  

 

            Но дори тези твърдения на ищеца да не са доказани и да се опровергават от събраните по делото доказателства, съдът счита, че останалите посочени по-горе аспекти на условията, при които Е.А. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Арест Казанлък, релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови стандарти и взети заедно следва да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение и третиране по см. на чл.3 от ЕКПЧ и чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС.   

 

 

 

К 

 

 

 

умулативният ефект от липсата на условия на живот, съобразени с хигиенните изисквания, необходими за опазване на здравето и човешкото достойнство, независимо от това дали тази липса произтича от приложимата регулаторна рамка или от начина на нейното прилагане на практика, несъмнено са причинили на А. неудобства, които надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на мярката и които са довели до понесени от него трудности и негативни емоционални преживявания. При прилагането на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС, съгласно която разпоредба в случаите по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявала наложена му мярка „задържане под стража”,  продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, съдът приема, че увреждането в степента и характера на преживените страдания от ищеца, имат за последица унижаване на неговото човешко достойнство и с това е налице нарушение на чл.3 от ЗИНЗС.  

 

           Действително по делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия и до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство. Но отговорността по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС е обективна – държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, т. е на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение вкл. и по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, без значение дали вредите са причинени виновно, което отличава този вид отговорност от деликтната отговорност по чл.45 от ЗЗД.

           

            С оглед на гореизложеното съдът приема, че в случая негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на Е.А., надвишаващи неизбежното ниво присъщо на изтърпяваната мярка за неотклонение „задържане под стража”, макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до унижаване на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, поради което предявеният от Е.А. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, се явява  доказан по основание. 

 

           За ангажиране отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС е ирелевантно  обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствие с изискванията и европейските стандарти за условията в местата за лишаване от свобода и арестите. Държавата в лицето на ГД „Изпълнение на наказанията” е длъжна да гарантира, че едно лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото достойнство. Л 

 

 

 

ипсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на задържаните под стража/ лишените от свобода лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България"/. Още повече че разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

 

            Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 30 000лв./, следва да бъде определен при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД.

 

Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Следователно размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Ето защо спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Следва да бъде съобразено и пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Н. и други срещу България", съгласно което при определянето на паричната компенсация, като форма на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, могат да служат принципите, изложени от ЕСПЧ в пилотното решение, а именно фундаменталния характер на правото на всяко лице да не бъде подлагано на нечовешко или унизително отношение, от една страна, а от друга времето, през което лишеният от свобода е бил поставен в условия на нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС, като най-важния фактор за оценка на претърпените вреди. В случая, като се отчетат обстоятелствата, съставляващи проявления на нарушението на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС; периода на исковата претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи човешкото достойнство – около 7 месеца/; предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето и при прилагането на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС, съдът приема, че искът следва да бъде уважен при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 350лв.

 

С оглед на гореизложеното съдът намира, че по предявения от Е.А. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, по безспорен начин е установено и доказано наличието на всеки един от елементите от правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, поради което исковата претенция се явява доказана по основание и следва да бъде уважена в размера на определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди от 350лв. В останалата си част до размера на претендираното от ищеца обезщетение от 30 000лв., искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.  

 

            Водим от горните мотиви Старозагорският административен съд 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И     :

 

 

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов” № 21, на основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, да заплати на Е.Е.А., ЕГН **********, сумата от 350 /триста и петдесет/ лева, представляваща обезщетение за претърпени от Е.А. неимуществени вреди, вследствие на допуснато от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС при изпълнение на наложената на Е.А. мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Казанлък за периода 04.07.2014г. – 13.02.2015г.   

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.Е.А. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София иск в останалата му част и до размера на претендираното обезщетение от 30 000лв., като недоказан и неоснователен.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

СЪДИЯ: