Р Е Ш Е Н И Е
№160 12.06.2018 год. гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
Старозагорски административен съд, шести състав на петнадесети май, през две хиляди
и осемнадесета година, в открито съдебно заседание, в състав
Председател: Михаил Русев
Секретар
Зорница Делчева като разгледа докладваното от съдията Михаил Русев адм. дело №176 по описа за 2018 год., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл.
Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 26, ал.4 от Закона
за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на
работодателя /ЗГВРСНР/.
Образувано е по жалба на Г.П.Б. ***, против Разпореждане №4506-40-702/19.03.2018 год.,
издадено от Директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и
служителите“ към НОИ, с което на основание чл.26, ал.3 от Закона за гарантираните
вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя във вр. с §41 от ПЗР на Закона за пазарите на финансови
инструменти /обн. ДВ бр.15 от 2018 год., в сила от
16.02.2018 год./, на Г.П.Б. е отказано изплащане на гарантирано вземане.
Жалбоподателят твърди, че има право на изплащане на
начислени, но неизплатени трудови възнаграждения от работодателя „Т.К.К.“АД,
съгласно подаденото от нея заявление-декларация за отпускане на гарантирано
вземане с вх.№4502-26-3 от 06.02.2018 год., тъй като съдебното решение за
откриване на производството по несъстоятелност на „Т.К.К.“АД е било вписано в
Търговският регистър на 05.08.2010 год., а трудовото му правоотношение е било
прекратено, считано от 08.01.2010 год. Съгласно
§41 от ПЗР на ЗПФИ на работниците и служители, които са били в трудово правоотношение
с работодател по чл.2 от ЗГВРСНР и правоотношението им е било прекратено в срок
по-дълъг от три месеца преди датата на вписване в Търговският регистър на
решението по чл.6 от същия закон, се гарантират при условията и размера на
чл.22 от същия закон, само вземанията, които са начислени, но неизплатени за
периоди след 31 януари 2015 год.
Ответникът по жалбата - Директор на Фонд „Гарантирани вземания на
работниците и служителите“ към НОИ, чрез процесуалния си представител по
делото, оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Поддържа,
че административният орган правилно е приложил относимите
материалноправни и процесуалноправни норми. Излага
доводи, че доколкото към момента на разглеждане и произнасяне по подаденото от Г.Б.
заявление – декларация за отпускане на гарантирано вземане, разпоредбата на §
41 от ПЗР на ЗПФИ е била в сила,
правилно и законосъобразно е постановен отказ за изплащане на
гарантирано вземане. Доколкото в случая се претендират възнаграждения преди
31.01.2015 год. то правилно е постановен отказа. Претендира и направените по
делото разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на съвкупната преценка на представените
по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа
страна по административно-правния спор:
Със Заявление – декларация за отпускане на
гарантирано вземане вх. №4502-26-3/06.02.2018
год. /лист 17 от делото/, жалбоподателят в настоящото производство – Г.П.Б., е
направил искане до Директора на ТП на НОИ – Хасково да му бъде отпуснато
гарантирано вземане по Закона за гарантираните вземания на работниците и
служителите при несъстоятелност на работодателя. Декларирал е, че е работил при
работодателя „Т.К.К.“АД – гр. Стара Загора на длъжност „готвач“, като трудовото
му правоотношение е прекратено от 08.01.2010 год.
С оспореното Разпореждане №4506-40-702/19.03.2018 год.,
издадено от Директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и
служителите“ към НОИ, на основание чл. 26, ал.3 от Закона за гарантираните
вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя във вр. с §41 от ПЗР на Закона за пазарите на финансови
инструменти /обн. ДВ бр.15 от 2018 год., в сила от
16.02.2018 год./, на Г.П.Б. е отказано изплащане на гарантирано вземане. От
фактическа страна обжалваният акт се основава на обстоятелството, че при
проверка в Търговския регистър е установено, че Решение №27 от 22.07.2010 год.
на Старозагорския окръжен съд, с което е открито производство по
несъстоятелност на „Т.К. К.“АД, е вписано в ТР на 05.08.2010 год., а от
подаденото на 13.02.2018 год. заявление-декларация за отпускане на гарантирано
вземане и по данни от Регистъра на трудовите договори е видно, че трудовото
правоотношение на Г.Б. с работодателя „Т.К. К.“АД е прекратено, считано от 08.01.2010
год. При съобразяване нормата на §41 от ПЗР на ЗПФИ, съгласно която на
работници и служители, които са били в трудово правоотношение с работодател по чл. 2 от
ЗГВРСНР и правоотношението им е било прекратено в срок по-дълъг от
три месеца преди датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6 от
същия закон, се гарантират при условията и до размера на чл. 22 от
същия закон само вземанията, които са начислени, но неизплатени за
периоди след 31 януари 2015 год., решаващият административен орган е обосновал
извод, че липсва правно основание за изплащане на гарантирано вземане на
заявителя Г.Б..
Като доказателства по делото са приети документите,
съдържащи се в административната преписка по издаване на оспореното
Разпореждане №4506-40-702/19.03.2018 год. на Директора на Фонд „ГВРС“ към НОИ.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства и приетата за установена въз основа на тях фактическа обстановка,
направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като
извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен
акт на основание чл. 168, ал.1 във връзка с чл.146 от АПК, намира за установено
следното:
По делото е представена обратна разписка, от която
е видно, че оспореното разпореждане е получено лично от жалбоподателят на
06.03.2018 год. Съдът намира, че е налице техническа грешка при изписването на
датата на получаването му и действителната такава е 06.04.2018 год. Това е
така, тъй като посочената дата 06.03.2018 год. предхожда датата на изготвянето
на разпореждането и практически е невъзможно да се получи, нещо което го няма в
правния мир. Жалбата е подадена по пощата на 10.04.2018 год. и получена в
деловодството на Административен съд Стара Загора на 11.04.2018 год. Въз основа
на гореизложеното, съдът намира, че оспорването, като направено от легитимирано
лице с правен интерес, в законово установения срок и против административен
акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност съгласно 26,
ал.4 от ЗГВРСНР, е процесуално допустимо. Разгледана по същество жалбата е
неоснователна.
Обжалваното Разпореждане №4506-40-702/19.03.2018 год.
е издадено от материално компетентния по смисъла на чл.26, ал.3 от ЗГВРСНР
административен орган - Директора на
Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ, в
предвидената в чл.59, ал.2 от АПК форма и съдържа фактическите и правни
основания за неговото издаване.
Съдът не констатира допуснати нарушения на
административно-производствените правила, които да бъдат квалифицирани като
съществени такива и основание по смисъла на чл.146, т.3 от АПК за отмяна на
постановеното от Директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и
служителите“ разпореждане.
Между страните по делото не е спорно от фактическа
страна, че Г.П.Б. е работил по трудово правоотношение в „Т.К.К.“АД – гр. Стара
Загора, което трудово правоотношение е прекратено считано от 08.01.2010 год. със
заповед №9/08.01.2010 год. /лист 22 от делото/, видно и от извлечението от
регистъра на трудовите договори на жалбоподателят. Не е спорно и се установява
от данните в Търговския регистър, че с Решение №27 от 22.07.2010 год. на
Окръжен съд – Стара Загора, е открито производство по несъстоятелност на
работодателя „Т.К. К.“АД, което решение е вписано в ТР на 26.07.2010 год. Спорният въпрос както в административното,
така и в настоящото съдебно производство, е правен, и се свежда до това,
възникнало ли е за жалбоподателят право на гарантирани вземания, произтичащи от
трудови правоотношения при несъстоятелност на работодателя.
Условията, при които се поражда правото на
работниците и служителите на гарантирани вземания, произтичащи от трудови
правоотношения при несъстоятелност на работодателя, са регламентирани в Закона
за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на
работодателя. Съгласно чл.6 от ЗГВРСНР, правото на гарантирани вземания за
работниците и служителите възниква от датата на вписване в търговския регистър
на съдебното решение за: 1. откриване на производство по несъстоятелност; 2.
откриване на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване в
несъстоятелност; 3. откриване на производство по несъстоятелност, постановяване
на прекратяване дейността на предприятието, обявяване на длъжника в
несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на
имуществото за покриване на разноските по производството. Следователно
преценката досежно наличието на законово регламентираните условия за възникване
правото на работниците и служителите на гарантирани вземания, произтичащи от
трудови правоотношения при несъстоятелност на работодателя, следва да се
извършва въз основа на действалата към момента на вписването в ТР на съдебното
решение по чл.6 от ЗГВРСНР нормативна уредба. В случая - към 26.07.2010 год.,
на която дата в Търговския регистър е вписано Решение №27 от 22.07.2010 год. на
Окръжен съд – Стара Загора за откриване на производство по несъстоятелност на „Т.К.
К.“АД. Съгласно действалата към този
момент нормативна регламентация на чл.4, ал.1 от ЗГВРСНР, право на гарантирани
вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в
трудово правоотношение с работодателя по чл. 2, независимо от срока му и от
продължителността на работното време, и на които правоотношението: 1. не е
прекратено към датата на вписване в търговския регистър на решението по чл.
6; 2.
е прекратено през последните три месеца преди датата на вписване в
търговския регистър на решението по чл.6. С оглед датата на прекратяване на
трудовото правоотношение на жалбоподателят Г.Б. в „Т.К.К.“АД /08.01.2010 год./
и датата на вписването в ТР на решението за откриване на производство по
несъстоятелност на работодателя „Т.К.К.-Р.“ АД /26.07.2010 год./, очевидно при
прилагането на действалата до 22.12.2017 год. законова уредба /чл.4, ал.2 във вр. с чл. 6 от ЗГРСНР/, Б. не е бил в кръга на правоимащите лица, за които е възникнало право на
гарантирани вземания, произтичащи от трудови правоотношения при несъстоятелност
на работодателя.
След извършената законодателна промяна /ДВ
бр.102/2017 год., в сила от 22.12.2017 год./, се разширява кръга на правоимащите по ЗГВРСНР лица; регламентира се нов начин на
определяне на гарантираните вземания и се удължава срока, в който правоимащите лица могат да поискат изплащане на гарантирани
вземания от фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“. С
изменението на чл.4 от ЗГВРСНР, законът предвижда, че право на гарантирани
вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в
трудово правоотношение с работодателя по чл.2,
независимо от срока му и от продължителността на работното време т.е. за
възникването на правото на гарантирано вземане по ЗГВРСНР отпадат условията
трудовото правоотношение да не е прекратено към датата на вписване в търговския
регистър на решението по чл.6 респ. трудовото правоотношение да е прекратено
през последните три месеца преди датата на вписване в търговския регистър на
решението по чл.6. Най-вероятно именно с оглед изменената разпоредба на чл.4 от
ЗГВРСНР и отпадането на изискванията, на които жалбоподателят не е отговарял по
предходната нормативна регламентация /тъй като трудовото му правоотношение с „Т.К.К.“АД
е било прекратено повече от три месеца преди датата на вписване в ТР на
решението за откриване на производството по несъстоятелност/, Г.Б. е подал
Заявление – декларация за отпускане на гарантирано вземане вх.№4502-26-3/06.02.2018 год.
Основният въпрос е какво е действието на новата
правна регламентация по чл.4 от ЗГВРСНР /ДВ бр.102/2017 год., в сила от
22.12.2017 год./. Нормата на чл.4 от ЗГВРСНР, регламентираща субектите на
правото на гарантирани вземания, произтичащи от трудови правоотношения при
несъстоятелност на работодателя и условията /материалноправните
предпоставки/ за възникване на правото на гарантирани вземания по ЗГВРСНР, е материалноправна. От това следва извода, че изменението на материалноправната норма на чл.4 от ЗГВРСНР /ДВ бр.102/2017
год., в сила от 22.12.2017 год./, действа съобразно общото правило за
действието на материалния закон по време
„ex nunc”, а именно
че новият закон може единствено да урежда юридически факти, които са се
проявили след влизането му в сила, както и заварените правоотношения за в
бъдеще. С оглед на това действие на изменената разпоредба на чл.4 от ЗГВРСНР
/занапред/ и в контекста на законово определения момент на възникване на
правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл.4, ал.1 - от датата на вписване в
търговския регистър на съдебното решение по чл.6, т.1, т.2 или т.3, очевидно
новият закон не може да преурежда юридически факти,
осъществили се при действието на стария закон. Следователно с изменението на
закона и отпадането на условията трудовото правоотношение да не е прекратено
към датата на вписване в търговския регистър на решението по чл.6 респ.
трудовото правоотношение да е прекратено през последните три месеца преди
датата на вписване в търговския регистър на решението по чл.6, за жалбоподателя
няма как да е възникнало правото по чл.4 от ЗГВРСНР със задна дата – т.е. от 26.07.2010
год. - датата на вписването в ТР на решението за откриване на производство по
несъстоятелност на работодателя „Т.К. К.“АД – действието за напред на материалноправната норма на чл.4, ал.1 от ЗГВРСНР /в сила
от 22.12.2017 год./, не може да създаде права за тези работници и служители, за
които не е възникнало и съществувало право на гарантирано вземане при
действието на същата разпоредба до изменението й, какъвто е настоящият случай.
Аргумент за това е и факта, че въпреки че с измененията на чл.25, ал.1 от
ЗГВРСНР /ДВ бр.102/2017 год., в сила от 22.12.2017 год./, се предвижда по-дълъг
срок за подаване на заявление-декларация за отпускане на гарантираните вземания
по този закон /три месеца/, регламентирано е този срок да започва да тече от
датата на вписване на решението по чл. 6
от ЗГВРСНР – т.е. не е предвидено нито новиране на срока, нито е определен нов
срок, в който лицата, чието трудово правоотношение е прекратено повече от три
месеца преди датата на вписване в търговския регистър на решението по чл.6, да
могат да подадат заявление-декларация за отпускане на гарантираните вземания.
Не води до друг правен извод изменената разпоредба на чл.22, ал.1 от ЗГВРСНР –
нормата регламентира не материалноправните основания
за възникване на правото, а неговото съдържание - размера на гарантираните
вземания на работниците и служителите по чл.4, ал.1
/в кръга на които жалбоподателят не попада с оглед действието на материалноправната разпоредба на чл.4, ал.1 от ЗГВРСНР/,
като удължава периода, за който се гарантират начислените, но неизплатени
трудови възнаграждения и парични обезщетения. Ето защо към датата на подаване
на Заявление – декларация за отпускане на гарантирано вземане вх.№4502-26-3/06.02.2018
год., предвид липсата на законово регламентирано обратно действие на чл.4, ал.1
/ДВ бр.102/2017 год./ във вр. с чл.6 от ЗГВРСНР, за жалбоподателят
не е било възникнало и съществуващо материално право да му бъде изплатено
гарантирано вземане в размер на последните 6 начислени, но неизплатени месечни
трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 36 календарни
месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6 от ЗГВРСНР.
Обратна сила на материалния закон може да бъде
дадена само с изрична законова разпоредба. Такава законова разпоредба се явява
нормата на §41 от ПЗР на Закона за пазарите на финансови инструменти /обн. ДВ бр.15 от 2018 год., в сила от 16.02.2018 год./,
съгласно която на работници и служители, които са били в трудово правоотношение
с работодател по чл.2 от
Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при
несъстоятелност на работодателя и правоотношението им е било
прекратено в срок по-дълъг от три месеца преди датата на вписване в търговския
регистър на решението по чл.6 от същия
закон, се гарантират при условията и до размера на чл.22 от
същия закон само вземанията, които са начислени, но неизплатени за
периоди след 31 януари 2015 год. В ал.2 на §41 от ПЗР на ЗПФИ е предвидено, че
гарантираните вземания се отпускат въз основа на заявление-декларация по
образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на НОИ
по седалището на работодателя в тримесечен срок от влизането в сила на този
закон, като гарантирани вземания по ал.1 се отпускат и ако
заявлението-декларация е подадено в периода от 22 декември 2017 год. до
влизането в сила на този закон /ал.3 на §41 от ПЗР на ЗПФИ/. Посочената
нормативна регламентация е насочена към гарантиране на вземанията на
работниците и служителите, които са били в трудово правоотношение с работодател
в несъстоятелност и правоотношението им е било прекратено в срок по-дълъг от
три месеца преди датата на вписване на решението по чл.6 от ЗГВРСНР т.е. на
лицата, за които срокът за подаване на заявлението-декларация е изтекъл. Това
законодателно решение за гарантиране вземанията на работниците и служителите,
които съобразно действалата до 22.12.2017 год. уредба по чл.4 от ЗГВРСНР, не са
имали право гарантирани вземания, произтичащи от трудови правоотношения при
несъстоятелност на работодателя, обаче е ограничено само до вземанията, които
са начислени, но неизплатени за периоди след 31 януари 2015 год. Следователно с
измененията на чл.4 ЗГВРСНР /ДВ бр.102/2017 год., в сила от 22.12.2017 год./
във вр. с §41 от ПЗР на ЗПФИ /ДВ бр.15 от 2018 год., в сила от 16.02.2017 год./,
не се гарантират всички вземания на работниците и служителите, които са били в
трудово правоотношение с работодател по чл.2 от
ЗГВРСНР и правоотношението им е било прекратено в срок по-дълъг от
три месеца преди датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6 от
същия закон – извън обхвата на гарантираните вземания са тези за
трудови възнаграждения и парични обезщетения, начислени и незаплатени за
периоди преди 31.01.2015 год.
В случая жалбоподателят отговаря на първото условие
по §41 от ПЗР на ЗПФИ – бил е работник по трудово правоотношение с работодател
по чл.2 от ЗГВРСНР и правоотношението му е било прекратено на 08.01.2010 год. –
т.е. в срок по-дълъг от три месеца преди датата на вписване в търговския
регистър на Решение №27 от 22.07.2010 год. на Старозагорския окръжен съд, с
което е открито производство по несъстоятелност на „Т.К. К.“АД /26.07.2010 год./.
Вземанията на работника не представляват обаче такива, които са начислени, но
неизплатени за периоди след 31 януари 2015 год., поради което вземанията на Г.Б.
за трудови възнаграждения и парични обезщетения са извън обхвата на ЗГВРСНР.
Не е спорно между страните, че претендираните
трудови възнаграждения действително са дължими, видно от приложеното съдебно
решение №345/28.05.2010 год., постановено по гражд.
дело №248/2010 год. по описа на Районен съд Хасково /лист 19 – 20/,
изпълнителен лист /лист 21/ и определение №152/29.01.2015 год., постановено по
търг. Дело №136/2010 год. по описа на Окръжен съд Стара Загора /лист 14/.
Безспорната дължимост обаче на трудовите възнаграждения,
не задължава ответника по делото да удовлетвори подаденото заявление. При
проверка на оспореното разпореждане, съдът констатира, че в мотивната
част погрешно е посочена датата на подаването на заявлението, като вместо
реалната такава 06.02.2018 год. /датата когато е подадено заявлението в ТП на
НОИ – Хасково/ е посочена друга дата – 13.02.2018 год. Този порок не е
съществен, тъй като не оказва влияние върху крайният акт, с което е приключило
образуваното съдебно производство, а именно оспореното разпореждане №4506-40-702/09.03.2018 год., издадено от
Директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ.
С оглед на изложените по-горе съображения и
съобразно приложимата нормативна регламентация, съдът приема, че направеният в
оспореното разпореждане извод за липса на основание за изплащане на гарантирани
вземания жалбоподателят Г.Б. по ЗГВРСНР, е фактически, правно и доказателствено
обоснован. Доколкото по действалата към датата на възникване на релевантните факти
разпоредба на чл.4, ал.1 от ЗГВРСНР /ДВ бр.18/2011 год., в сила до 22.12.2017 год./
Б. не е имал право на гарантирано вземане; по действалата към момента на
подаване на Заявление – декларация за отпускане на гарантирано вземане вх. №4502-26-3/06.02.2018 год. редакция на
чл.4, ал.1 от ЗГВРСНР /ДВ бр.102, в сила от 22.12.2017 год./ и при липсата на
изрична законова норма, придаваща й обратно действие, за лицето не е възникнало
право на гарантирано вземане и съответно такова не се създава при прилагането
на §41 от ПЗР на ЗПФИ, в съответствие и при правилно приложение на закона
решаващият административен орган е приел, че жалбоподателят няма право на
гарантирани вземания по ЗГВРСНР. Оспореното Разпореждане №4506-40-702/19.03.2018
год., издадено от Директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и
служителите“ към НОИ, е законосъобразно - издадено е от компетентен орган и в
предвидената от закона форма; постановено е при спазване на
административно-производствените правила, при правилно приложение на
материалния закон и в съответствие с неговата цел. Жалбата се явява
неоснователна и като такава, следва да бъде отхвърлена.
Предвид изхода на делото искането на ответника по
жалбата за присъждане на разноски следва да бъде уважено, като на основание чл.143,
ал.4 от АПК, в тежест на жалбоподателят Г.Б. следва да бъде възложено
заплащането на възнаграждение за осъществената от юрисконсулт правна защита на
административния орган, определено в размер на 100.00 лв., съгласно чл.24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл.78, ал.8 от ГПК и
чл.37 от Закона за правната помощ.
Водим от горните мотиви и на основание чл.172,
ал.2, предложение четвърто от АПК, Старозагорският административен съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г.П.Б. *** против Разпореждане №4506-40-702
от 19.03.2018 год., издадено от Директора на Фонд „Гарантирани вземания на
работниците и служителите“ към НОИ, като неоснователна.
ОСЪЖДА Г.П.Б., ЕГН ********** ***, да заплати на
Националния осигурителен институт – гр. София сумата от 100.00 /сто/ лева,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на
страните.