Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                    

                         № 68      13.03.2019г.      град Стара Загора

 

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

            Старозагорският административен съд, V състав, в публично съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                                       СЪДИЯ: РАЙНА ТОДОРОВА

 

 

при секретар  Пенка Маринова                                                                                 и с участието

на прокурор  Петко Георгиев                                                                        като разгледа

докладваното от съдия  Р. ТОДОРОВА  административно дело № 548 по описа за 2018г., за да се произнесе съобрази следното:                                                       

 

Производството е по реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 285, ал.1 във вр. с чл.284, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.  

                                       

 Образувано е по искова молба на С.А.К.,  изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - Стара Загора към момента на подаване на исковата молба, уточнена с писмена молба вх. № 4287/ 17.10.2018г., с която на основание чл.284, ал. 1 от ЗИНЗС, е предявен иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, за присъждане на обезщетение в размер на 5 000лв., за претърпени от С.К. неимуществени вреди в Ареста – гр. Хасково при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” за периода 01.02.2013г. – 28.06.2013г., вследствие на допуснати от администрацията на ареста нарушения на чл.3 във вр. с чл.43, ал.4 и чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС; на чл.29, ал.1 от Конституцията на РБългария и на чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, довели до поставянето му в условията на нечовешко и унизително отношение. Незаконосъобразната административна дейност, на която се основава исковата претенция, се изразявала в неосигуряване на задържаното лице на минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия - на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в арестантското помещение, в което е бил настанен; на пряк и директен достъп до слънчева светлина и на възможност за естествено проветряване в килията, както и поради лишаването му от възможността за престой на открито. Ищецът твърди, че през периода 01.02.2013г. – 28.06.2013г., във връзка с изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, е бил настанен в Ареста гр. Хасково, при лоши битови и санитарно-хигиенни условия. Поддържа че помещенията, в които е пребивавал, не съответствали на изискванията за минимална свободна жилищна площ за всяко едно от задържаните лица. В помещенията нямало санитарен възел и течаща вода, като не бил осигурен и постоянен достъп до такива, вследствие на което С.К. бил принуден да се въздържа от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа за облекчаване на физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите задържани лица. Твърди, че в килиите липсвал пряк и директен достъп на естествената дневна светлина и на чист въздух, като ищецът бил лишен и от полагащия му се едночасов престой на открито, тъй като престоят на открито бил осъществяван в помещение в сградата на ареста. Излага доводи, че вследствие на всичко това е бил поставен в нечовешки и унизителни условия, нарушаващи човешките му права и довели до причинени му неимуществени вреди. Вредите, обезщетение за които ищецът претендира, се изразявали в претърпени болки и страдания, накърняване на човешкото достойнство и увреждане на психическото и здравословното му състояние.

 

Ответникът - Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София, чрез процесуалния си представител по делото, в съдебно заседание и в представения писмен отговор, оспорва предявената искова претенция като недоказана, неоснователна и погасена по давност. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не е установено по несъмнен начин наличието на кумулативно изискуемите се елементи от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата за причинени на С.К. неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност. С подробно изложени съображения обосновава че условията в Ареста - гр. Хасково, при които С.К. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража”, не са били в противоречие със законово установените норми, като ограниченията не са надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на мярката и същите са изцяло съобразени с регламентирания специален режим в арестите. Поддържа, че дори и да се приеме, че е налице някакво неблагоприятно засягане на личността на ищеца от санитарно-хигиенните и битовите условия в Ареста – гр. Хасково, то с оглед на относително краткия период, в който К. е пребивавал в ареста и при липсата на ангажирани от ищеца писмени и/или гласни доказателства за конкретно увреждане на здравословното му състояние вследствие на тези условия, твърдението му за жестоко, нечовешко и унизително отношение в нарушение на забраната по чл.3 от ЕКПЧ, като основание за присъждане на претендираното обезщетение, се явявало недоказано, съответно предявеният иск -  неоснователен.  

В писмения отговор на исковата молба и в съдебно заседание ответникът прави възражение и за погасяване по давност на исковата претенция при прилагането на чл.110 от ЗЗД във вр. с разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/ 2004г. на ОСГК.

 

            Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание чл.286, ал.1 от ЗИНЗС, чрез участващия по делото прокурор, дава мотивирано заключение че предявеният иск следва да бъде отхвърлен. Поддържа, че исковата претенция е погасена по давност. Излага доводи, че макар от събраните по делото доказателства да се установява че условията, при които е била изтърпявана наложената на ищеца К. мярка за неотклонение „задържане под стража“, са били неблагоприятни от гл. т на липсата на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в арестантското помещение, в което е бил настанен; на пряк и директен достъп до слънчева светлина и на възможност за естествено проветряване в килията, недоказани се явяват по несъмнен начин твърдените от ищеца като причинени му неудобства, надхвърлящи обичайните, свързани с изпълнението на мярката и които да са довели до негативни емоционални преживявания и страдания, квалифицирани като неимуществени вреди. С оглед на което счита, че искът следва да бъде отхвърлен, като погасен по давност или като недоказан и неоснователен.

 

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

 

Ищецът С.А.К. *** на 02.02.2013г. във връзка с изпълнението на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”. На 27.06.2013г. С.К. *** в Затвора – гр. Стара Загора. Съгласно Справка изх. 1591/ 19.11.2018г. от Началника на РС „Изпълнение на наказанията” – Хасково, при престоя на С.  К. ***, задържаното лице е било настанено в килия № 20 с обща площ от 8.06кв.м с още едно или две лица; в килия № 19 с обща площ 8.64кв.м., в която са били настанени още две задържани лица и в килия № 2 с обща площ 12.00кв.м. с още две или три лица. Арестантските помещения са били  оборудвани с три /съотв. с четири/ легла, една /съотв. две/ маси и две /съотв. три/ табуретки. Имало неотваряем прозорец на външната стена за осигуряване на слънчева светлина; две луминесцентни тела за дневно осветление и лампа с жълта светлина за нощно осветление; отваряем отвор /прозорец/ на вратата на килията към арестния коридор за осигуряването на свеж въздух, като във всяка килия имало въздухоотвод от вентилационната система, осигуряваща постоянна циркулация на въздуха. Достъпът до общите за всички задържани лица санитарни помещения - санитарен възел и течаща вода; ползването на банята; поддържането на хигиената в помещенията и в местата за общо ползване; престоят на открито и др., се осъществявали съобразно установения график и Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. за вътрешния ред в арестите. Помещението за престой на открито с площ от 14.50кв.м. било специално обособено за целта, с два прозореца, осигуряващи свеж въздух и дневна светлина, като престоят на открито се осъществявал в рамките на един час на ден.

 

По делото са представени и приети като доказателства Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията” за вътрешния ред в арестите; фактури за закупени хигиенни, перилни и миещи препарати и материали и за извършени дейности по дезинсекция и дератизация; Експертно решение на ТЕЛК, Протокол за освидетелстване на годност от Транспортна областна лекарска експертна комисия и др.

 

Допуснато е събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетел на лицето С.П.Г.. Свидетелят Г. заявява, че с ищеца С.К. по едно и също време за около 45 дни са били задържани в Ареста гр. Хасково в килия № 2. Според свидетеля килията била 2.50м на 2.50м, с четири легла, като едното било на два етажа; имало маса и табуретка. В килията са били три или четири задържани лица. Нямало отваряем външен прозорец и в килията не влизала естествена светлина. В килията нямало санитарен възел и течаща вода, като извън графика за посещения на санитарните помещения задържаните лица по тяхно искане били извеждани за ползване на санитарен възел, но когато не им отворели веднага, а понякога се случвало да мине и един час, облекчавали физиологичните си нужди в кофа. Свидетелят твърди и че проветряването в килията било чрез аспирация, която обаче само шум вдигала. Престоят на открито се провеждал ежедневно за около 10 минути в стая, в която имало отваряем прозорец от южната страна. Дрехите перели в общата баня и ги простирали върху парното в килията.  

 

По допустимостта на исковата претенция:

 

Предявеният от С.К. иск следва да бъде квалифициран като иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, съгласно която разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС вкл. за поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на неблагоприятните условия, при които е било поставено при изпълнението на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в Ареста гр. Хасково, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към Министъра на правосъдието, с териториални служби в т.ч. Областните служби "Изпълнение на наказанията" /чл.12, ал.3 от ЗИНЗС/, които обединяват, ръководят и контролират дейността на пробационните служби и арестите /чл.16, ал.1 от ЗИНЗС/ – т.е исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във чл. 284, ал.1 във вр. с чл.285, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС.

 

Ето защо съдът приема, че предявеният от С.К. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с допуснати от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС и претърпяно увреждане вследствие на условията, при които е изтърпявана мярката за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково, е допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК.

 

Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, т. е на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл. нарушения по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС - поставянето на посочените лица в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.  Следователно отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Допуснати от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС; 2. Нарушението на чл.3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение на наказание „лишаване от свобода” или на мярка „задържане под стража”; 3. Претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между допуснатите от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащия  фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата в исково производство по чл.203 и сл. от АПК.

 

            В конкретния случай с предявения иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като съгласно обстоятелствената част и петитума на подадената от С.К. искова молба, релевираното като основание на исковата претенция нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, се изразява в поставянето на ищеца в неблагоприятни условия при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково от гл.т неосигуряване на задържаното лице на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в спалното помещение, в което е бил настанен; на други битови условия /пряк достъп на дневна светлина и на възможност за естествено проветряване/ и на престой на открито.   

В Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, част четвърта, е регламентиран реда за изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под стража”. Съгласно чл.240, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение „задържане под стража”.

Съгласно чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС /в действалата към 2013г. редакция на нормата, сега ал.4/, минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода /респ. за всяко задържано лице/, не може да бъде по-малка от 4 кв.м, като е било предвидено разпоредбата на чл.43, ал.3 и регламентираното в нея изискване за минимална жилищна площ, да влезе в сила от 1 януари 2019г. В чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС е установено, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а в ал.3 на чл.20 – че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС, нормата на чл.20 влиза в сила три години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Очевидно е, че с оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за минимална жилищна площ, за санитарен възел и течаща вода в спалните помещения на арестите и за осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване на помещенията, не са били част от действащото законодателство за периода на исковата претенция. Но по аргумент от нормите на чл.2 и чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията, е длъжна да осигури в местата за лишаване от свобода респ. в арестите такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото здраве на лишените от свобода /задържаните лица и унизяване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.

 

            Въпросът, който се поставя в случая, е дали конкретните битови и санитарно-хигиенни условия, при които задържаното лице е било поставено за времето на пребиваването му в Ареста гр. Хасково при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража”, релевират нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и нарушаване на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

 

В чл.3 от ЕКПЧ е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение вкл. и да бъдат поставяни в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража /чл.3, ал.2 от ЗИНЗС/. На това право на лишените от свобода респ. на задържаните лица, съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода” и на мярката „задържане под стража”, да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и задържаните лица и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.

 

Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода и задържането под стража, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право - Решение от 02.02.2006г. по делото Йовчев срещу България, Решение от 24.05.2007г. по делото Н. срещу България, Решение от 28.06.2007г. по делото М. срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото С. К. срещу България, Решение от 08.07.2014г. по делото Х. и Т. срещу България, Решението на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Нешков и други срещу България и др. В тези решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. В контекста на тази съдебна практика, по см. на чл.3 от ЕКПЧ, „безчовечно или унижаващо отношение” предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени.

 

В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че през периода  02.02.2013г. – 27.06.2013г., ищецът С.К. е бил настанен в Ареста гр. Хасково във връзка с изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”. В периода на задържането К. е пребивавал в килия № 20 с обща площ от 8.06кв.м с още едно или две лица; в килия № 19 с обща площ 8.64кв.м., в която са били настанени още две задържани лица и в килия № 2 с обща площ 12.00кв.м. с още две или три лица. Очевидно е, че за по-голямата част от исковия период свободната жилищна площ /определена на база общата площ на килията, наличното оборудване и мебели и броя на настаняваните в нея лица/, е била под 4 кв.м за всяко задържано лице. Не се оспорва от ответника по иска обстоятелството, че в арестантските помещения, в които е бил настаняван С.К., не е имало санитарен възел и мивка с течаща вода, както и отваряем външен прозорец. Достъпът до общото за всички задържани лица санитарно помещение с тоалетни и мивки, е било два пъти дневно – сутрин и вечер - през времето, определено за личен тоалет, съгласно утвърден от Началник сектор „Арести” към ОС „Изпълнение на наказанията” – гр. Хасково график за разпределение на времето в Ареста гр. Хасково. През останалото време, при заявено желание и при възможност лицата са били извеждани за ползване на санитарен възел, респ. когато не е било възможно да бъде осигурено на задържаното лице извеждане от килията при искане да ползва санитарен възел, лицето е било принудено да се въздържа от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа за облекчаване на физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите настанени в помещението лица. С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно - хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът С.К. при пребиваването му в Ареста  - гр. Хасково от гл.т. на липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на възможност за естествено проветряване на помещението и на минимално изискуемата се свободна жилищна площ.

 

 Разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент от чл.240 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица при изпълнение на наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”. От доказателствата по делото се установява /а и не е спорно между страните по делото/, че престоят на открито, провеждан спрямо задържаните в Ареста гр. Хасково, се е осъществявал в помещение в ареста. Това помещение, макар и с прозорци за пряк достъп на светлина и въздух, не изпълнява изискването за осигуряване на задържаните лица ежедневно на не по-малко от един час престой на открито, поради което провежданият престой на задържаните лица в такова помещение не е престой на открито по смисъла на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. С оглед на което съдът приема, че не е било осигурено правото на престой на открито на задържаното лице.

         В килията е имало неотваряем прозорец на външната стена, осигуряващ пряк достъп на дневна светлина, с оглед на което съдът приема за недоказани твърденията на ищеца за липса на пряк достъп на естествена дневна светлина.

 

            При така установената фактическа обстановка съдът намира, че с оглед на някои от условията, при които С.К. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково за периода 02.02.2013г. – 27.06.2013г., е налице допуснато от страна на специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти - на минимална обитаема площ и пребиваването за период от близо пет месеца почти денонощието заедно с още две лица /за по-голямата част от исковия период/ в помещения от около 8.06кв.м, съотв. 8.64кв.м. и 12.00кв.м., част от която площ е заета от мебели и друг инвентар; без възможност за естествено проветряване на помещението; без възможност за двигателна активност и престой на открито; липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и произтичащата от това необходимост извън рамките на определените хигиенни мероприятия в някои случаи ищецът да ползва предоставена кофа за облекчаване на физиологичните си нужди и удовлетворяване на естествените си потребности в спалното помещение, в присъствието на останалите задържани лица, са обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя на К. ***, несъмнено водят до потискане, унижаване и неблагоприятно засягане на личността. Изпълнението на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” и статута на задържаното лице при пребиваването му в Ареста гр. Хасково, неминуемо водят до ограничения, но в случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано нарушаване на основни субективни права на К.. С оглед обичайните правила за условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което да не накърнява човешкото достойнство, посочени по-горе аспекти на условията, при които е бил поставен С.К. ***, релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови стандарти и предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат квалифицирани като унизително и нехуманно третиране по см. на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Действително по делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/ на К., което би могло да бъде разглеждано като последица от условията, при които е бил поставен при изпълнението на наложената му мярка „задържане под стража” в Ареста – Хасково. Изводът за претърпени от ищеца неимуществени вреди обаче се основава както на установената по делото фактическа обстановка, така и на правилата на житейската и формална логика – условията в Ареста гр. Хасково се отклоняват не само от подходящата, но и от нормалната жизнена среда. К 

 

 

 

 

 

 

 

умулативният ефект от липсата за период от около 5 месеца на условия на живот, съобразени с хигиенните изисквания, необходими за опазване на здравето и човешкото достойнство, независимо от това дали тази липса произтича от приложимата регулаторна рамка или от начина на нейното прилагане на практика, несъмнено са причинили на С.К. неудобства, които надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на мярката и които са довели до понесени от него трудности, до негативни емоционални преживявания и страдания, които следва да бъдат квалифицирани като претърпени неимуществени вреди.

 

Независимо, че по предявения от С.К. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, е установено и доказано наличието елементите от правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, исковата претенция за присъждане на обезщетение се явява погасена по давност.  Съображенията за това са следните:

 

Погасителната давност се свързва с изтичането на предвиден в закона период от време, през който субектът на правото бездейства и не го упражнява. Предвид липсата на специална правна уредба в ЗИНЗС относно погасителната давност, на основание както на § 1 от ЗР на ЗОДОВ във вр. с чл.203, ал.2 от АПК във вр. с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, така и в съответствие с регламентираното в чл. 46 от Закона за нормативните актове, следва да намерят приложение правилата на чл.110 – чл.120 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, уреждащи института на погасителната давност. Съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД с изтичането на петгодишен давностен срок се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо /чл.114, ал.1 от ЗЗД/. В случаи на непозволено увреждане, какъвто е настоящия, това е момента на прекратяване на увреждащите действия или от момента на прекратяване на фактическото състояние, когато увреждането е следствие от бездействие. Съгласно разрешението, дадено в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК, когато вредите произтичат от незаконни действия или бездействия на административните органи, началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за заплащането им е от момента на преустановяването им.

След изтичане на законово регламентирания  давностен срок, правото на иск за вземането на ищеца за обезщетение за претърпени вреди, се погасява. По аргумент от нормата на чл. 120 от ЗЗД, давността не се прилага служебно, а следва да се предяви, като възражение. В случая такова възражение е направено от ответника и доколкото възражението за погасяване на вземането по давност е правоизключащо възражение, след неговото изразяване, съдът дължи произнасяне относно това дали претендираното от С.К. вземане по предявения иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“, е погасено по давност.

 

При прилагането на разрешението, дадено с посоченото по-горе Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК /което е задължително за съдилищата на основание чл. 130, ал.2 от ЗСВ/,  следва да се приеме, че в случая погасителната давност започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните действия (бездействия) на специализираните органи по изпълнение на наказанията за поставянето на ищеца С.К. в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложената му мярка за неотклонение „задържането под стража“ в Ареста гр. Хасково, а именно от 27.06.2013г. – датата, на която К. е бил изведен от Ареста – гр. Хасково и изпратен в Затвора – Стара Загора. Петгодишният давностен срок следователно е изтекъл на 27.06.2018г., а исковата молба е подадена по пощата на 02.10.2018г. и заведена в Административен съд – Стара Загора с вх. № 4006/03.10.2018г. Следователно към датата на предявяване на иска /02.10.2018г./ вземането на С.К. за претърпени вреди при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково за периода 01.02.2013г. – 28.06.2013г., е погасено по давност. Ето защо и с оглед направеното от ответника в писмения отговор на исковата молба и в съдебно заседание възражение по чл.120 от ЗЗД за изтичане на петгодишния давностен срок, исковата претенция следва да бъде отхвърлена, поради погасяването на вземането на С.К. по давност.

 

Съгласно чл.286, ал.2 от ЗИНЗС ищецът дължи заплащане на разноските по производството, ако искът бъде отхвърлен изцяло; при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. В ал. 3 на чл.286 от ЗИНЗС е предвидено, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Законодателното разрешение на въпроса относно отговорността за разноски в съдебния исков процес по чл.203 и сл. от АПК във вр. с чл. 285, ал.1 във вр. с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,  представлява отклонение от общите правила по ГПК. При прилагането на тази нормативна регламентация от една страна следва извода, че хипотезите, при които ищецът дължи разноски, са изброени изрично и изчерпателно в чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, а от друга че отговорността за разноски на загубилия делото ищец, се ограничава само до разноските по производството. Разноските по производството, по аргумент от чл. 75 и чл. 76 от ГПК, са средствата за възнаграждение за свидетели и вещи лица т. е разноските, направени по процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени. Разпоредбите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и чл. 143 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска, обуславя извод, че в производството по чл.203 и сл. от АПК във вр. с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Ето защо независимо от изхода на делото, предвид специалните разпоредби на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, не се следва присъждането на юрисконсултско възнаграждение в полза на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“, поради което и искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на такова възнаграждение, следва да бъде оставено без уважение.

 

            Водим от горните мотиви Старозагорският административен съд 

 

                                        Р     Е     Ш     И     :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от С.А.К. с настоящ адрес ***, ЕГН **********, срещу  Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София иск с правно основание чл.284, ал. 1 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение в размер на 5 000лв., за претърпени от С.К. неимуществени вреди, вследствие на допуснато от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста – гр. Хасково за периода 01.02.2013г. – 28.06.2013г., поради погасяването на вземането по предявения иск по давност.    

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на процесуалния представител на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

СЪДИЯ: