Р Е Ш Е Н И Е

№ 147 14.04.2020г. град Стара Загора

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Старозагорският административен съд, в публично съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди и двадесета година, в състав:

Председател: БОЙКА ТАБАКОВА

Членове: РАЙНА ТОДОРОВА

МИХАИЛ РУСЕВ

при секретар Зорница Делчева и с участието

на прокурор Константин Тачев като разгледа

докладваното от съдия Р. ТОДОРОВА касационно административно дело № 48 по описа за 2020г., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 285, ал.1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС, ДВ бр. 100/ 2019г., в сила от 01.01.2020г./.

Образувано е по касационни жалби, подадени от Т.Т.Д., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - Стара Загора и от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", срещу Решение № 70 от 23.03.2018г., постановено по адм. дело № 464/ 2017г. по описа на Административен съд – Стара Загора.

Делото е изпратено по подсъдност с Определение № 803/ 17.01.2020г. по адм. дело № 6367/ 2018г. по описа на Върховен административен съд.

Касаторът Т.Д. обжалва решението в частта му, с която е отхвърлен предявения от него срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" иск за обезщетяване на причинени му неимуществени вреди, за разликата над присъдения размер до претендирания такъв, като от касационната жалба се извеждат основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл.209, т.3 от АПК. Направено е искане съдебното решение в обжалваната му част да бъде отменено и да се постанови друго по съществото на спора, с което да бъде уважен изцяло предявения от Т. Д. иск в претендирания размер.

В постъпилия по делото писмен отговор от ГД „Изпълнение на наказанията” подадената от Т.Д. касационна жалба се оспорва като недоказана и неоснователна по съображения, че съдебното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за обезщетяване, е правилно и законосъобразно.

В касационната жалба, подадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, срещу решението в частта му, с която е уважен предявения иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС за обезщетяване на причинени неимуществени вреди, се съдържат оплаквания за недопустимост на съдебното решение в тази му част и за постановяването му в нарушение и при неправилно приложение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т.2 и т.3 от АПК. Поддържа се, че съдът се е произнесъл свръхпетитум от гл.т на правопораждащите отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС неблагоприятни условия, при които е бил поставен ищецът Т.Д. ***. Твърди че необосновано от гл.т на събраните доказателства и неправилно от гл.т на закона съдът е приел, че кумулативно са изпълнени нормативно регламентираните материалноправни предпоставки за възникване правото на Т.Д. за обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Оспорва се и размера на присъденото обезщетение по съображения, че същото е определено в несъответствие с изискването за справедливост по чл.52 от ЗЗД. По тези съображения е направено искане за обезсилване на съдебното решение в обжалваната му част и в условията на алтернативност - за отмяната му и за постановяване на друго по съществото на спора, с което предявения срещу ГД „Изпълнение на наказанията” иск да се отхвърли изцяло като неоснователен или да се намали размера на присъденото с обжалваното решение обезщетение.

Окръжна прокуратура - Стара Загора, чрез участващия по делото прокурор, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба на Т.Д.. По отношение на касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” поддържа, че същата е основателна в частта досежно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по предявения иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.

Касационният състав на съда, след като обсъди събраните по делото доказателства, наведените от жалбоподателите касационни основания, доводите и становищата на страните и като извърши на основание чл.218, ал.2 от АПК служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение с материалния закон, намира за установено следното:

Касационните жалби са подадени в законово установения срок, от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен в обжалваните от тях части и са процесуално допустими.

Разгледани по същество жалбите са неоснователни.

Производството пред Административен съд – Стара Загора се е развило по реда на чл.203 и сл. от АПК във вр. с чл. 285, ал.1 във вр. с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС по исковата молба на Т.Т.Д., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - Стара Загора, против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", с която е предявен иск за присъждане на обезщетение в размер на 8 000лв. за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията в Ареста гр. Стара Загора за периода на пребиваването му от 18.01.2006г. до 14.02.2006г.; от 04.05.2011г. до 21.07.2011г.; от 23.03.2012г. до 06.04.2012г.; от 22.01.2013г. до 24.04.2013г. и от 01.10.2014г. до 06.01.2015г. Съгласно изложеното в исковата молба и направеното в съдебно заседание уточнение от ищеца, незаконосъобразната административна дейност, на която се основавала исковата претенция, се изразявала в неосигуряване на задържаното лице на минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия - недостатъчна свободна жилищна площ, липса на постоянен достъп до течаща вода и санитарен възел, липса на проветрение, престой на открито, кратки свиждания, употреба на физическа сила от страна на служителите от надзорно-охранителния състав. Вредите, обезщетение за които ищецът е претендирал, се изразявали в претърпени страдания, неудобства и унижение.

Предвид обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата и исканията на страните, в хода на делото, след приложението на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на спора доказателства и е изяснил фактическата обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните, е направил своите правни изводи.

С обжалваното решение Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София, е осъдена да заплати на Т.Т.Д. сумата от 600 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията” по неосигуряване на достатъчна жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, пряко осветление и проветрение и възможност за двигателна активност през периода на задържане на Т. Д. от 23.01.2013г. до 28.01.2013г.; от 05.02.2013г. до 24.04.2013г. и от 01.10.2014г. до 06.01.2015г., като е отхвърлен предявения от Т. Д. иск срещу ГД "Изпълнение на наказанията" за горницата над сумата 600лв. до претендираните 8 000лв. и за периодите 18.01.2006г. - 14.02.2006г.; от 04.05.2011г. до 21.07.2011г.; от 23.03.2012г. до 06.04.2012г. и от 29.01.2013г. до 04.02.2014г. Съдът е приел за основателно направеното от ГД „Изпълнение на наказанията” възражение за погасяване по давност на исковата претенция за присъждане на обезщетение в частта за претърпени от Т. Д. неимуществени вреди за периодите 18.01.2006г. - 14.02.2006г.; 04.05.2011г. - 21.07.2011г. и 23.03.2012г. - 06.04.2012г., както и възражението за липса на твърдяното увреждане от условията, при които ищецът е изтърпявал наложената му мярка „задържане под стража” в Ареста гр. Стара Загора за периода на пребиваването на Д. в СБАЛЛС гр. Ловеч. Искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията” по неосигуряване на достатъчна жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, пряко осветление и проветрение и възможност за двигателна активност през периода на задържане на Т. Д. от 23.01.2013г. до 28.1.2013г.; от 05.02.2013г. до 24.04.2013г. и от 01.10.2014г. до 06.01.2015г., е приет за доказан и основателен от гл.т на от правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 във вр. с чл.3 от ЗИНЗС, като при съобразяване изискването на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС за определяне на кумулативния ефект върху лицето на установените в случая условия, съдът е определил размера на дължимото се обезщетение при прилагането на чл.52 от ЗЗД като такова от 600 лева.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Предявеният от Т.Д. иск е квалифициран като иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, съгласно която разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС т. е на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл. за поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Следователно отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Допуснати от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС; 2. Нарушението на чл.3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение на наказание „лишаване от свобода” или на мярка „задържане под стража”; 3. Претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между допуснатите от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата в исково производство по чл.203 и сл. от АПК.

Неоснователно е възражението на касатора ГД „Изпълнение на наказанията” за недопустимост на съдебното решение поради произнасянето свръхпетитум от гл.т на правопораждащите отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС неблагоприятни условия, при които е бил поставен ищецът Т.Д. ***. С предявения иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди, при релевирано като основание на исковата претенция нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, изразяващо са в поставянето на Т. Д. в неблагоприятни условия при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Стара Загора. Съгласно изложеното в исковата молба и направеното в първото по делото съдебно заседание от ищеца уточняване на обстоятелствената й част, исковата претенция за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди се основава на лоши битови и санитарно-хигиенни условия от гл.т на недостатъчна свободна жилищна площ; липса на постоянен достъп до течаща вода и санитарен възел; липса на проветрение и на престой на открито; кратки свиждания и употреба на физическа сила от страна на служителите от надзорно-охранителния състав в Ареста гр. Стара Загора. Направеното в първото по делото съдебно заседание уточняване в какво се изразяват неблагоприятните условия по см. на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, при които е бил поставен ищецът при изпълнение на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Стара Загора, не представлява нито изменение на иска по см. на чл.214 от ГПК, нито предявяване на нов иск, нито процесуално действие, за което да се изисква спазването на определена форма. В контекста на практиката на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу РБългария, относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода, че при преценката за наличието на увреждане и за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следва да се вземе под внимание кумулативния ефект от условията, при които ищецът е бил поставен при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража”, следва извода, че релевираните проявления на неблагоприятни условия по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС не представляват отделни искове с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на твърдяното поставяне на Т. Д. в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение по см. на чл. 3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, в нарушение на забраната по чл.3 от ЕКПЧ. В този смисъл конкретизирането в първото съдебно заседание на посочените като основание на предявения иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС неблагоприятни санитарно – хигиенни и битови условия по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, не представлява предявяване на нова искова претенция, която не е заявена съобразно надлежния процесуален ред. Обжалваното решение не е постановено по невъведени от ищеца обстоятелства, нито е налице недопустимо произнасяне свръхпетитум, в какъвто смисъл са възраженията на касатора ГД „Изпълнение на наказанията”.

Въз основа на събраните доказателства и установената по делото фактическа обстановка, правилен е извода на съда, че са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения от Т.Д. иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изпълнение на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” от ищеца в периодите от 23.01.2013г. до 28.1.2013г.; от 05.02.2013г. до 24.04.2013г. и от 01.10.2014г. до 06.01.2015г. в Ареста гр. Стара Загора. В мотивите на съдебното решение са изложени подробни съображения кои факти, релевантни за спора, са приети за установени и съотв. кои аспекти на битовите и санитарно-хигиенните условия, при които задържаното лице е било поставено за времето на пребиваването му в Ареста гр. Стара Загора, релевиращи нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и нарушаване на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, са приети за доказани.

В чл.3 от ЕКПЧ е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение вкл. и да бъдат поставяни в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража /чл.3, ал.2 от ЗИНЗС/. На това право на лишените от свобода респ. на задържаните лица, съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода” и на мярката „задържане под стража”, да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и задържаните лица и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/. Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода и задържането под стража, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право - Решение от 02.02.2006г. по делото Й. срещу България, Решение от 24.05.2007г. по делото Н. срещу България, Решение от 28.06.2007г. по делото М.в срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото С.К. срещу България, Решение от 08.07.2014г. по делото Х. и Т. срещу България, Решението на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Н. и други срещу България и др. В тези решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. В контекста на тази съдебна практика, по см. на чл.3 от ЕКПЧ, „безчовечно или унижаващо отношение” предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени.

Обосновано от гл.т на доказателствата и правилно от гл.т на закона първоинстанционният съд е приел, че с оглед на някои от условията, при които Т.Д. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Стара Загора за периодите от 23.01.2013г. до 28.1.2013г.; от 05.02.2013г. до 24.04.2013г. и от 01.10.2014г. до 06.01.2015г., е налице допуснато от страна на специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти - на нормална обитаема жилищна площ; на възможност за естествено проветряване на помещението; на възможност за двигателна активност и престой на открито; липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и произтичащата от това необходимост извън рамките на определените хигиенни мероприятия в някои случаи ищецът да ползва предоставена кофа за облекчаване на физиологичните си нужди и удовлетворяване на естествените си потребности в спалното помещение, в присъствието на останалите задържани лица, са обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя на Т. Д. ***, несъмнено водят до потискане, унижаване и неблагоприятно засягане на личността. Изпълнението на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” и статута на задържаното лице при пребиваването му в ареста, неминуемо водят до ограничения, но в случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано нарушаване на основни субективни права на Д.. С оглед обичайните правила за условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което да не накърнява човешкото достойнство, посочените по-горе аспекти на условията, при които е бил поставен Т.Д. ***, релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови стандарти и предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат квалифицирани като унизително и нехуманно третиране по см. на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Противно на твърдяното от касатора ГД „Изпълнение на наказанията”, преценката дали е спазено изискването по чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС /сега ал.4/ за минимална жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода /задържано лице/, в контекста на практиката на ЕСПЧ, следва да бъде извършена не въз основа на общата площ на килиите, а на свободната жилищна площ т. е от гл.т на площта, която не е заета от легла, мебели и друг инвентар. Ирелевантно за наличието на елементите от правопораждащия отговорността на държавата фактически състав по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, са социалния статус и жизнения стандарт на ищеца, както и обстоятелството, че многократно е бил осъждан респ. пребивавал в ареста и в местата за лишаване от свобода, в какъвто смисъл са изложените в касационната жалба на ГД „Изпълнение на наказанията” доводи. Неоснователно е и възражението на касатора за недоказаност настъпването на твърдените неимуществени вреди за ищеца Т.Д. и причинно-следствената им връзка с условията, при които Д. е изтърпявал мярката за неотклонение в Ареста гр. Стара Загора. В контекста на компенсаторните средства за защита, констатацията, че условията не отговарят на изискванията на чл. 3 от ЕКПЧ и че е налице нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, дава основание да се направи предположение, че същите са причинили неимуществени вреди на задържаното лице /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Н. и други срещу България", съгласно което средствата за защита трябва по-скоро да отразяват съществуването на тази презумпция, а не присъждането на компенсация да зависи от умението на жалбоподателя да докаже чрез доказателства наличието на неимуществени вреди под формата на емоционална травма/. А и съгласно разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, във връзка с ангажирането на отговорността на държавата за вредите, причинени на задържаните под стража лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. В случая от страна на ГД „Изпълнение на наказанията” презумпцията по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС не е оборена.

При тази фактическа установеност изводът на съда, че искът е доказан по основание, е законосъобразен. Условията, при което ищецът е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража”, обуславят основателността на предявения иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. На ищеца са причинени негативни преживявания, изразяващи се в унижаване на човешкото достойнство, морални и физически страдания вследствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ГДИН в нарушение изискванията на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. Тези негативни преживявания излизат извън прага на строгост по чл.3 от ЕКПЧОС и поради това следва да бъдат възмездени с парично обезщетение.

Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Следователно размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Ето защо спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Следва да бъде съобразено и пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Н. и други срещу България", съгласно което при определянето на паричната компенсация, като форма на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, могат да служат принципите, изложени от ЕСПЧ в пилотното решение, а именно фундаменталния характер на правото на всяко лице да не бъде подлагано на нечовешко или унизително отношение, от една страна, а от друга времето, през което лишеният от свобода е бил поставен в условия на нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС, като най-важния фактор за оценка на претърпените вреди. Касационният състав на съда намира, че решаващият съд, изхождайки от конкретно събраните в хода на процеса доказателства, правилно е изтълкувал както разпоредбите на закона, така и практиката на ЕС за характера на увреждането, степента на причинените страдания и техния интензитет, както и вредните последици, обичайни за лицата, поставени в такива условия. Отчитайки обстоятелствата, съставляващи проявления на нарушението на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС; периодите, през които ищецът е бил поставен в условия унижаващи човешкото достойнство; предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, първоинстанционният съд обосновано и правилно е определил обезщетението за претърпени неимуществени вреди като такова в размер на 600лв. Настоящият съдебен състав не споделя сочената от процесуалния представител на ГД „Изпълнение на наказанията” съдебна практика, съгласно която обезщетението следва да се определя в размер 1 лев на ден или 50 лева месечно за периода на задържането, доколкото такъв подход за определяне на обезщетението за неимуществени вреди би противоречал както на общия принцип по чл.52 от ЗЗД, така и на специалната норма на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС. В този смисъл неоснователни са оплакванията на страните за необосновано завишаване, съответно занижаване на размера на присъденото обезщетение. Съдът е преценил конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендира настъпването на неимуществени вреди, както и реалното им отражение върху състоянието на Т.Д.. Несъмнено условията, при които е пребивавал ищецът в Ареста гр. Стара Загора, са имали негативно въздействие върху него, като при извършената при прилагането на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС преценка на кумулативното въздействие на тези условия в исковия период и в съответствие с изведената от закона /чл.52 от ЗЗД/ и дължима се справедливост, правилно с обжалваното решение е определена сумата, с която следва да бъдат възмездени причинените вреди.

Правилно първоинстанционният съд е приел за основателно направеното от ГД „Изпълнение на наказанията” възражение за погасяване по давност на исковата претенция за периодите 18.01.2006г. - 14.02.2006г., 04.05.2011г. - 21.07.2011г. и 23.03.2012г. - 06.04.2012г. Съгласно разрешението, дадено в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК, когато вредите произтичат от незаконни действия или бездействия на административните органи, началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за заплащането им е от момента на преустановяването им. След изтичане на законово регламентирания давностен срок, правото на иск за вземането на ищеца за обезщетение за претърпени вреди, се погасява. С оглед на което правилно исковата претенция в тази и част е отхвърлена, като неоснователна - поради погасяването на вземанията за неимуществени вреди за посочените периоди по давност.

С оглед на изложените съображения съдът намира, че касационните жалби са неоснователни. Не са налице твърдените касационни основания, поради което обжалваното решение като валидно, допустимо, постановено в съответствие и при правилно приложение на закона, следва да бъде оставено в сила.

Водим от горните мотиви и на основание чл. 221, ал.2, предл. първо от АПК, Старозагорският административен съд

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 70 от 23.03.2018г., постановено по адм. дело № 464/ 2017г. по описа на Административен съд – Стара Загора.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.