Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 148 13 .04.2020
год. гр. Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Старозагорският административен съд в
публично заседание на дванадесети март през две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: БОЙКА ТАБАКОВА
Членове: ИРЕНА ЯНКОВА
МИХАИЛ РУСЕВ
при секретаря Зорница Делчева и
с участието на прокурора Константин
Тачев
като разгледа докладваното от съдия
Ирена Янкова КА дело №94 по описа за 2020 година, за да се произнесе съобрази
следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и чл. 285 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържане под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“- гр. София /ГД „ИН“/, чрез процесуалния си
представител юрисконсулт С.Т.- С. срещу
Решение №293 от 06.08.2019 година, постановено по адм. дело №132/2019 година по
описа на Административен съд, гр. Стара Загора, с което е осъден касационният
жалбоподател да заплати на Я.В.П. с постоянен адрес *** сумата от 650.00 лв.,
представляващи причинени неимуществени вреди, вследствие на
допуснато от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушение на
чл. 3, ал.1 във връзка с ал. 2 от ЗИНЗС, при изпълнение на наложеното на П. наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора гр. Стара Загора за периода от 28.05.2014 г. до
02.03.2016 г., изразяващо се в липсата на осигурени елементарни
хигиенни и битови стандарти от гледна точка на минимална обитаема площ; липсата на постоянен достъп
до санитарен възел и течаща вода; ограничаване достъпа му до санитарно помещение в т. ч. и
неосигуряването на нормални условия за поддържане на лична хигиена – всичките, в съвкупността
си, представляващи лоши битови условия на живот. С решението е отхвърлен иска в
останалата му част до размера от 2 500.00 лв. за периода от
03.03.2016 г. до 20.09.2016 г., като неоснователен и недоказан. Отхвърлен е
изцяло и предявеният иск от Я.П. срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” - гр. София за присъждане на обезщетение в размер на 500.00 лева за
претърпени неимуществени вреди, вследствие на допуснато от специализираните
органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл. 3, ал. 1 във
връзка с ал.2 от ЗИНЗС, при изпълнение наложената на П. мярка за неотклонение
„задържане под стража“ в Арест, гр. Стара Загора за периода от 18.01.2014 г. до
28.05.2014 г., като недоказан и неоснователен. С оспорвания
съдебен акт касационният жалбоподател е осъден да заплати на ищеца сумата от
200.00
лв., представляващи сторените разноски по първоинстанционното дело, съразмерно
на уважената част от предявените, обективно съединени искове.
В касационната жалбата
са изложени подробни съображения за неправилност на съденото решение, като
постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на
съда. Твърди се, че не са събрани достатъчно данни, както за наличието на
неподходяща жилищна площ и неблагоприятни санитарно-хигиенни и битови условия,
нарушаващи правото на хуманно отношение при изтърпяването на наказанието от
страна на П., така и за емоционалното и психическо състояние на л. от св., по
време на престоя му в затвора, повлияно от наличието на твърдените от него лоши битови условия.
Твърди се, че не е доказано каквото и да било негативно влияние на посочените
условия върху физическото и психическо състояние на затворника. Жалбоподателят
счита, че при определяне размера на обезщетението съдът не е съобразил всички
относими факти и обстоятелства, както и възприетата практика на ЕСПЧ по отношение незаконосъобразните действия/бездействия
на затворническата администрация, причинените вреди, наличието на
причинно-следствена връзка и съразмерното на причинените вреди обезщетение. С
жалбата се иска цялостна отмяна на постановеното решение, като алтернативно се
отправя молба за намаляване размера на присъденото обезщетение. В открито
съдебно заседание жалбата се поддържа изцяло, като процесуалният представител на
жалбоподателя се позовава на съдебна практика на Върховния административен съд
по отношение размера на присъдените в аналогични случаи обезщетения.
Ответникът по жалбата,
чрез пълномощника си – адвокат М. от СтАК, в представен писмен отговор на
касационната жалба, излага подробни съображения по отношение правилността на
съдебното решение и респективно неоснователността на жалбата. Счита, че при
определяне на обезщетението първоинстанционният съд е съобразил характера на
деянието, извършено от служителите на затворническата администрация, характера
на увреждането, както и естеството и степента на претърпените страдания, при
отчитане на кумулативното въздействие върху лицето на условията в затвора и
престоя на му там. Отправя молба за потвърждаване на обжалваното решение.
Претендират се направените в това съдебно производство разноски.
Представителят на Окръжна прокуратура Стара Загора дава
заключение за частична основателност на касационната жалба на ГД „ИН“, като счита,
че са налице основания за намаляване на размера на присъденото обезщетение,
съобразно практиката на ВАС.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1
от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради
което е процесуално допустима.
Производството пред Административен съд Стара Загора се е
развило по исковата молба на Я.В.П. против ГД „ИН“, гр.
София, с която на основание чл. 203 и сл. от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1
от ЗИНЗС са предявени обективно съединени искове, както следва: иск за присъждане
на обезщетение в размер на 500.00 лева, за претърпени от ищеца неимуществени
вреди при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под
стража” за периода от 18.01.2014 г. до 28.05.2014 г., вследствие на
незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на
минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия в Арест, гр. Стара
Загора и иск за присъждане на обезщетение в размер на 2 500.00 лева, за
претърпени от П. неимуществени вреди за периода от 28.05.2014 г. до 20.09.2016 г. при
изтърпяване на наложено му наказание „лишаване от свобода“, вследствие на
незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на
минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия в Затвора – Стара
Загора. Чрез исковата си молба, доизяснена с допълнително представена такава,
ищецът е характеризирал естеството на твърдяната от него незаконосъобразна административна
дейност, като такава, изразяваща се в неосигуряване на задържаното,
респективно на лишеното от свобода лице на изискуемата се минимална квадратура
свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и
липсата на такива в помещенията, в които е бил настанен; на условия за
поддържане на личната хигиена и на хигиената в помещенията; на други битови
условия /пряк достъп на дневна светлина, възможност за естествено проветряване,
вентилация и отопление/ и др.- всичките в нарушение на чл. 3 във връзка с чл. 43,
ал. 3 и ал. 4 и чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 3 и чл. 284 от
ППЗИНЗС. С оглед обстоятелствата,
изложени в исковата молба и допълнението към същата, становищата и исканията на
страните в хода на делото, след приложението на
чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, първоинстанционният съд е събрал относимите към
предмета на спора доказателства. Със събирането им съдът е изяснил фактическата
обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане
доводите на страните е направил своите правни изводи.
С обжалваното
понастоящем решение решаващият съд е осъдил ГД “ИН“, гр. София да заплати на Я.П.
обезщетение в размер на 650.00 лв. за периода от 28.05.2014 г. до
02.03.2016 г., през който ищецът е изтърпявал наложеното му наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора, гр. Стара Загора, в следствие на причинени неимуществени вреди в нарушение
на чл. 3, ал. 1 във връзка с ал. 2 от ЗИНЗС, като е отхвърлил
горницата над тази сума до 2 500.00 лв. за периода 03.03.2016 г. до
20.09.2016 г. За да постанови този резултат, съдът е приел, че по
делото са установени незаконосъобразни бездействия на ГД “ИН“, гр. София в тази
част от исковия период, от които произтичат твърдените за причинени
неимуществени вреди и обратно – приел е, че не е налице подобно бездействие за
останалия период на втория от обективно съединените искове. С решението си
съдът е отхвърлил изцяло, като недоказан и неоснователен първият иск, с който е
претендирано изплащането на обезщетение в размер от 500.00 лв. за периода от 18.01.2014 г. до
28.05.2014 г., през който П. е изтърпявал наложената му мярка
за неотклонение „задържане под стража“ в Арест, гр. Стара Загора, като е приел, че
не са налице достатъчно безспорни доказателства по отношение фактите, че спрямо
задържания са налице незаконосъобразни бездействия, от които да произтичат твърдените за причинени, неимуществени вреди.
Решението е валидно,
допустимо и правилно. Касационната жалба е неоснователна.
Не е налице твърдяната от касационния жалбоподател
неправилност на обжалваното решение, основана на нарушение на приложимия
материален закон и необоснованост. Въз основа на събраните по делото
доказателства в обжалваното решение е изведен правилният извод за частична основателност
на предявения иск, при установяване на сочените в исковата молба обстоятелства,
от които ищецът извежда причинени нему неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС Държавата
отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода или задържани под стража
лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да
бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение.
Според чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или
бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на
административна дейност. Според чл. 284,
ал. 5 от ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се
предполага до доказване на противното. Законът забранява осъдените да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава Държавата
да им осигури от една страна, условия за изтърпяване на наложено им наказание,
съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът
на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от
степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета -
като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и
физическо състояние да е изтърпявал наказание в неблагоприятни условия,
рефлектиращи по посочения в исковата молба начин върху душевното му състояние.
За да
бъде приета основателността на иска за вреди с правно основание чл. 284,
ал. 1 от
ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3
от закона и настъпила, в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с коментираната по-горе разпоредба на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС,
оборима презумпция, т. е. отговорността на Държавата се ангажира при доказано подлагане
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл. 3, ал.1 от ЗИНЗС/,
както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието "лишаване от свобода" или "задържането под
стража". Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на
затворническата администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца
неимуществени вреди следва да се отчита в съвкупност от преживяното,
независимо, че за всяко от бездействията е налице различна законова
регламентация.
В конкретния случай правилно, във връзка с
разпоредбата на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, съдът е кредитирал и приел за
достоверни свидетелските показания и обясненията на Я.П. по отношение на факта,
че за периода от 28.05.2014 г. до 02.03.2016 г. ищецът е пребивавал в общи спални помещения с площ от 15-18 кв. м. с
настанени между 6-10 лишени от свобода, което само по себе си води до
обоснования извод, че с оглед наличието в тези помещения на необходимия
инвентар, на всеки от настанените се припада площ от не повече от 2 кв. м. Независимо от
обстоятелството, че вътрешноправната разпоредба на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС не е действала през време на исковия период, до влизането й в сила на
07.02.2017 г., България е ратифицирала Конвенцията за правата на човека и основните
свободи много преди тази дата и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на
РБългария, КПЧОС съставлява част от вътрешното ни право. Предвид гореизложеното
пребиваването на П. в килии при припадаща се на
всеки от обитателите им жизнена площ под 4 кв.м.,
включително и в периода до 07.02.2017 г., съставлява нарушение на чл. 3 от Конвенцията и подлежи на
овъзмездяване по реда на чл. 284 от ЗИНЗС. Правилни са и изводите на съда във връзка с
обстоятелството, че в спалните помещения, в които
П. е настаняван за периода от 28.05.2014 г. до 02.03.2016 г. не е имало
санитарен възел и мивка с течаща вода. Възприетите по делото в хипотезата на
чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС факти, за доказването на които са ползвани показания и
обяснения на разпитаните по делото лица, не са оспорени или оборени от
ответника. Тези факти,
отнасящи се до достъпа
до санитарен възел и течаща вода водят до извода, че килиите, в които е
настаняван ищеца в Затвора, гр. Стара Загора, както и всички килии на етажа не отговарят
на посочените изисквания, тъй като за обитателите им е бил препятстван достъпът до санитарен
възел и течаща вода за всяко денонощие и те, в разрез с всички нормални
етични стандарти и човешко отнасяне, са били принудени да облекчават
физиологичните си нужди в обща кофа, която се намира в същото помещение за
определен период от денонощието. Тези неблагоприятни условия, освен пряко
водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до
извода за потенциална заплаха за тяхното здраве, поради липса на реализирани елементарни
хигиенни стандарти – в едно помещение, несъответно по площ на броя на
обитателите си, в което същите са длъжни да спят, да пребивават през деня и
нощно време, да облекчават физиологичните си нужди в кофи без наличието на
течаща вода, посредством която да се хигиенизират непосредствено след това.
Във връзка с горното следва да се
отбележи, че разпоредбите на чл. 3 и чл. 43, ал. 2 и ал. 5 /предишна
ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда
в местата за лишаване от свобода. Посочените
разпоредби са еманация на
установените в практиката на ЕСПЧ стандарди за защита на жертвите на нечовешко
или унизително отношение по смисъла на чл. 3 от Конвенцията.
Горните обстоятелства съдът е преценил
комплексно, като е взел
предвид това, че настоящият случай не се отличава от обичайните такива
характерни за разглежданата затворническа среда. Настоящият
съдебен състав счита, че поставянето
на ищеца в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС
само по себе си представлява третиране способно да породи у него емоционално и
морално страдание, стрес и безпокойство, каквито той твърди. Независимо от
липсата на по-конкретни доказателства относно изживените отрицателни емоции,
липсата на елементарен битов стандарт свързан с принудата ищецът да облекчава
физиологичните си нужди в кофи в същото помещение, където спи, пред погледите
на всички останали обитатели на килията, липсата през същия период на течаща
вода вечер и не на последно място пренаселеността на помещението, ведно с липсата на
осигурена най-обща хигиена в средата за живеене са от такова естество, че
предизвикват във всяко нормално психически здраво човешко същество твърдяните
от ищеца страдания, които обосновават и наличието на настъпила неимуществена
вреда за него /в този смисъл решение от 02.02.2006 г. на ЕСПЧ по делото Й.
срещу България; решение от 10.01.2012г. на ЕСПЧ по делото Ш. срещу България и
др./, като в случая следва да се отрази и разпоредбата на чл. 284,
ал. 5
ЗИНЗС. В
действителност не е проведено
специално нарочно доказване на емоционалните преживявания, които липсата на минимална
жилищна площ и нормални хигиенно-санитарни
и битови условия са произвели у ищеца, но съдът счита, че самите факти установени по делото,
сочещи за
непредоставяне на тези условия, води до извода, че при всяко психично
здраво човешко същество липсата на подобни
житейски условия, които да му
позволяват
спокойно биологично съществуване, би произвела негативните емоционални
преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основала извода за наличие на
унизително отнасяне, като отново следва валидноста
на разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС.
Предявеният иск се основава на твърдяно неосигуряване на
минимална жилищна площ и житейско приемливи минимални хигиенно-санитарни и
битови условия при изтърпяването на наказанията. При правилна преценка на
събраните в хода на съдебното производство доказателства, съдът е приел
наличието на предпоставките за ангажирането на отговорността на касатора, като
е определил правилно претендирания период, през който не е осигурена минимална
жилищна площ и хигиенно-санитарни и битови условия на Я.П., а при определяне на
размера на обезщетение се е ръководил от критериите по чл. 52 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/. Размерът
на обезщетението цели да овъзмезди преживените страдания от ищеца, като при
определянето му съдът се е ръководил изцяло от всички обстоятелства и факти по
делото, в т. ч. вида на деянието, периода на извършването му, причинените вреди
и тяхното въздействие върху личността на лишения от свобода. Правилно съдът е
възприел, че спазването на принципа на справедливостта, като законово
въведен критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен с оглед на
всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който
незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Неоснователно се явява възражението на касационния жалбоподател за
прекомерност на определеното обезщетение, като следва да се отбележи, че при
формирането му първоинстанционният съд е взел предвид всички обективни
обстоятелства в т. ч., както бе посочено и по-горе продължителността на
незаконосъобразното бездействие от страна на затворническата администрация в
рамките на потвърдения исков период. По отношение наведените съображения за
наличието на период на прекъсване на престоя по изтърпяване на присъдата
„лишаване от свобода“, а именно от 07.10.2015 г. до 07.11.2015 г. и отправената претенция за намаляване размера
на обезщетението и въз основа на това прекъсване, съдът счита, че по делото не
са представени достатъчно доказателства, от които да е видно каква е причината
за това прекъсване и къде е пребивавал лишения от свобода през това време –
дали е бил лекуван в специално обособено за целта помещение в границите на
затвора или извън него, дали е пребивавал през цялото денонощие в това помещение,
дали е бил в някакъв вид отпуск или е бил призоваван и е присъствал на разпити
и дела извън територията на затвора и пр. Поради последното съдът счита, че не
следва да се разграничава по естеството си периодът от 07.10.2015 г. до
07.11.2015 г. от останалия в общия период от 28.05.2014 г. до 02.03.2016 г., като с оглед броя на всички работни дни и размера на
определеното обезщетение приема, че тази позиция е възприета, като правилна и
от първоинстанционния съд.
В заключение следва да се посочи, че наличието на вреди
се презюмира от закона, поради което и оборването на тази законова презумпция е
в тежест на ответника. В хода на производството пред Административен съд Стара
Загора, не са събрани категорични и безспорни доказателства за осигуряването на
минимална жилищна площ и нормални хигиенно-санитарни и битови условия за
посочения в решението период, поради което са правилни изводите на съда за
наличието на предпоставките за постановяването на осъдителното решение. Съдът
на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, споделя мотивите на първоинстанционният
съд, поради което и същите не следва да бъдат преповтаряни изцяло.
При така изложените съображения решението на съда като
правилно следва да бъде оставено в сила.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Старозагорският
административен съд:
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №293 от 06.08.2019 година, постановено по адм. дело №132/2019 година
по описа на Административен съд, гр. Стара Загора.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София да
заплати на Я.В.П. с постоянен адрес *** сумата от 512.50 лв., представляващи сторените по делото разноски, от
които 12.50 лв. държавна такса и 500.00 лв. възнаграждение за един адвокат.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване
съгласно чл.223 от Административнопроцесуалния кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.