Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

№389                                    27.11.2017 год.                           гр. Стара Загора

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 Старозагорският административен съд, в публично заседание                          на двадесет и шести октомври през две хиляди и седемнадесета год. в състав:

                                                                       Председател: ГАЛИНА ДИНКОВА

 

                                                                   Членове: ДАРИНА ДРАГНЕВА

                                                                                    МИХАИЛ РУСЕВ

 

при секретаря Стефка Христова и с участието на прокурора Петко Георгиев като разгледа докладваното от съдия Дарина Драгнева КАН дело №335 по описа за 2017 год., за да се произнесе съобрази следното:

           Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.63, ал.1, изр. второ  от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.    

Образувано е по касационна жалба на Дирекция „Инспекция по труда” – Стара Загора, против Решение №400 от 15.06.2017 год., постановено по АНД №1227/2017 год. по описа на Старозагорския районен съд, с което е отменено като незаконосъобразно Наказателно постановление №24 – 001198 от 15.03.2017 год., издадено от Директора  дирекция “Инспекция по труда” – Стара Загора.

В жалбата се съдържат оплаквания за постановяване на съдебното решение в нарушение и при неправилно приложение на закона - касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 във вр. с ал.2 от НПК във вр. с чл.63, ал.1, изр. второ от ЗАНН. Жалбоподателят оспорва направения от въззивния съд извод, че е налице неправилно квалифициране на осъщественото административно нарушение. Посочването на двете хипотези дава на задълженото лице възможност за алтернативно плащане на минималната работна заплата или на 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, ако то е по-благоприятно за работника/служителя, като в конкретния случай не е извършено никакво плащане за посочения месец. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно Наказателно постановление №24 – 001198 от 15.03.2017 год.  на Директор дирекция “Инспекция по труда” – Стара Загора.

Ответникът по касационната жалба – „Адиа транспорт”ЕООД  – гр. Стара Загора, редовно и своевременно призован за съдебно заседание, не изпраща представител по делото и не взема становище по основателността на подадената касационна жалба.

Представителят на Окръжна прокуратура – Стара Загора в съдебно заседание дава заключение за основателност на касационната жалба и предлага съдебното решение да бъде отменено, а наказателното постановление потвърдено.

           Касационният състав на съда, след като обсъди събраните по делото доказателства, наведеното от жалбоподателя касационно основание, доводите и становищата на страните и като извърши на основание чл.218, ал.2 от АПК служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение с материалния закон, намира за установено следното:

          Касационната жалба е подадена в законово установения срок, от надлежна страна за която съдебният акт е неблагоприятен и е процесуално допустима.

           Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството пред Районен съд – Стара Загора се е развило по жалба на „Адиа транспорт”ЕООД  – гр. Стара Загора против Наказателно постановление №24–001198 от 15.03.2017 год., издадено от Директора на дирекция “Инспекция по труда” – Стара Загора, с което, въз основа на съставен Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ №24-001198 от 01.03.2017 год., на „Адиа транспорт”ЕООД, в качеството му на работодател, на основание чл.414, ал.1 от Кодекса на труда /КТ/, е наложена имуществена санкция в размер 2 000.00 лв., за нарушение на чл.245, ал.1 от КТ. Административно наказателното обвинение от фактическа страна се основава на това, че при извършена проверка по спазване на трудовото законодателство по документи в Дирекция „Инспекция по труда” – Стара Загора на дати 15.02.2017 год., 27.02.2017 год. и 01.03.2017 год. е установено, че „Адиа транспорт”ЕООД, в качеството си на работодател, не е изплатил на лицето Р.Д.К. в предприятието „Адиа транспорт”ЕООД или по банков път, при добросъвестно изпълнение на трудовите й задължения до 25.03.2016 год. 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната за месец февруари 2016 год. /в случая 303.86 лв. сума за получаване/, като същото се констатира и за лицето Р.Д.К./в случая 297.88 лв. сума за получаване/. Посочено е, че работодателят е в нарушение от 28.03.2016 год.

Старозагорският районен съд е отменил обжалваното наказателно постановление по съображения за неговата процесуална незаконосъобразност. Въззивният съд е приел, че административнонаказателното обвинение не е обосновано в необходимата и достатъчна степен от фактическа и правна страна, което е довело до неяснота за кое точно нарушение е привлечен към отговорност и е наложена санкция на работодателя. В мотивите към решението са изложени съображения, че доколкото разпоредбата на чл.245, ал.1 от КТ регламентира две различни хипотези на гарантирано изплащане на трудовото възнаграждение - в размер на 60 на сто от брутното трудово възнаграждение или на не по-малко от минималната работна заплата за страната, позоваването в наказателното постановление и на двете хипотези е довело до неяснота във фактическото формулиране на административното обвинение. Посоченият като нарушен чл.245, ал.1 от КТ, не съдържа срок в който следва да се изплати възнаграждението, а този срок е установен в разпоредбата на чл.128, т.2 от КТ, която не е посочена като нарушена – непълнота на правното обвинение.

           Не се споделя извода на въззивния съд, че разпоредбата на чл.245 ал.1 от КТ съдържа две алтернативни хипотези. Законодателя изисква от работодателя да гарантира изплащането на 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не и по-малко от минималната работна заплата за страната. От граматичното и логично тълкуване на текста става ясно, че законодателя е регламентирал правило за определяне на минималния размер на частта от трудовото възнаграждение, чието изплащане трябва да бъде гарантирано при условие, че работника добросъвестно е изпълнил трудовите си задължения. Не се касае за алтернативни възможности за работодателя, а за задължение да плаща сума не по-малка от 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, а когато тази сума е по-малка от минималната работна заплата, същият е длъжен да изплати нейния размер. Следователно съставомерното бездействие се състои в липса на изплащане на гарантирания  от разпоредбата на чл.245 ал.1 от КТ размер от брутното трудово възнаграждение. С оглед на което посочването в наказателното постановление на пълното словесно съдържание на разпоредбата на чл.245, ал.1 от КТ относно изплащането на гарантираното трудово възнаграждение в размер на 60 на сто от брутното трудово възнаграждение на работника, но не по-малко от минималната работна заплата за страната, не представлява нито съществено процесуално нарушение, нито води до неяснота за какво точно нарушение на трудовото законодателство е привлечен към отговорност и е санкциониран работодателят. Разпоредбата на чл.245 ал.1 от КТ не въвежда времеви предели, в които следва да се изплаща гарантирания размер на трудовото възнаграждение, поради което и предвид диспозитивния характер на правилото на чл.128, т.2 от КТ, се налага извод, че гарантираната част от пълния размер на трудовото възнаграждение се плаща съгласно уговорените в трудовия договор срокове. Оттук и довода, че нормата на чл.128 ал.2 от КТ не се нарушава при бездействие, което се квалифицира като административно деяние по чл.245 ал.1 вр. с чл.414 ал.1 от КТ.

   Фактическото обвинение за извършено административно деяние по чл.245 ал.1 вр. с чл.414 ал.1 от КТ е непълно, поради което е налице нарушение на чл.57 ал.1 т.5 от ЗАНН, представляващо абсолютно основание за отмяна. В обстоятелствената част не е посочено сумите за получаване в размер на 303.86лв., дължими на Р.К. и в размер на 297.88 лв., дължими на Т.Н. на каква част или на цялото трудово възнаграждение съответстват. Факта, че не е платена никаква част от възнаграждението за месец февруари не означава, че работодателя е нарушил чл.254 ал.1 от КТ като не е изплатил суми, чийто размер очевидно е по-малък от минималната работна заплата за месец февруари. АНО дължи отговор на въпроса защо приема, че неизплащането на  суми, които са в по-малък размер от минимално установената гарантирана сума по чл.245, ал.1 от КТ представлява нарушение на тази разпоредба. Не е конкретизирано дали тези суми представляват пълните размери на нетните трудови възнаграждения, т. е. всичко, което работниците или служителите следва да получат за престираната от тях работна сила през съответния месец, след приспадане на фискалните удръжки - за данъчни и осигурителни задължения, или посечените суми представляват регламентирания в чл.245, ал.1 от КТ процент от брутните трудови възнаграждения на работниците.

             Съдът намира, че е налице неяснота дали отговорността на работодателя е ангажирана за неизплащане на гарантираното трудово възнаграждение по чл.245, ал.1 от КТ за м. февруари 2016 год. единствено по отношение на лицето Р.Д.К. или и за другия работник – Т. Н., за което лице единствено бланкетно е  посочено, „че се констатира същото”. 

             На следващо място съгласно чл.128, т.2 от КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение, а съгласно чл.270, ал.2 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго, т. е. ако няма уговорено друго, за изплащането на трудовото възнаграждение се прилагат сроковете по чл.270, ал.2 от КТ. В случая в трудовия договор на Т.Н. действително е уговорено изплащане на трудовото му възнаграждение за съответния месец, не по-късно от 25-то число на следващия месец, т. е. допуснатото спрямо него нарушение - неизплащане на минималния размер на гарантираното трудово възнаграждение за м. февруари 2016 г., е налице към 28.03.2016 год. В трудовия договор на Р.К. е уговорено ежемесечно изплащане на трудовото й възнаграждение, без посочена крайна дата. Такава дата не може да се изведе и от приетите като писмени доказателства вътрешни правила за работната заплата в „Адиа транспорт”ЕООД, защото няма правило относно датата на изплащане на месечните възнаграждения на персонала. Следователно с оглед на изложеното по-горе и правилото на чл.270, ал.2 от КТ, допуснатото спрямо нея нарушение - неизплащане на минималния размер на гарантираното трудово възнаграждение за м. февруари 2016, ще е налице към 01.03.2016 год.

           С оглед на изложените съображения съдът намира че не е налице твърдяното касационно основание, поради което обжалваното решение като валидно, допустимо и постановено при правилно приложение на закона, следва да бъде оставено в сила.

          Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, предл. първо от АПК, Старозагорският административен съд

 

Р     Е     Ш     И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА  Решение №400 от 15.06.2017 год., постановено по АНД №1227/2017 год. по описа на Старозагорския районен съд.

   Решението не подлежи на обжалване и/или протестиране.

 

 

                          

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: 1.  

   

                                                                          

            2.