Р Е Ш Е Н И Е

№ 125 10.05.2018г. град Стара Загора

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Старозагорският административен съд, V състав, в публично съдебно заседание на единадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

СЪДИЯ: РАЙНА ТОДОРОВА

при секретар Пенка Маринова и с участието

на прокурор Румен Арабаджиков като разгледа

докладваното от съдия Р. ТОДОРОВА административно дело № 1 по описа за 2018г., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 285, ал.1 във вр. с чл.284, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Образувано е по искова молба, подадена от М.З.П., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода” в Затвора – Стара Загора, с която на основание чл.284, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража е предявен иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, за присъждане на обезщетение в размер на 55 000лв., за претърпени от М.П. неимуществени вреди в Ареста гр. Стара Загора при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, вследствие на неосигуряване на минимално необходимите санитарно-хигиенни и битови условия за периода на задържането - 23.11.2016г. – 23.05.2017г. Незаконосъобразната административна дейност, на която се основава исковата претенция, според ищеца се изразявала в неосигуряване на задържаното лице на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в арестантското помещение, в което е бил настанен; на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в помещенията; на пряк и директен достъп на дневна светлина и на възможност за естествено проветряване в килията; на достатъчно отопление и вентилация на въздуха, както и поради лишаването му от възможността за престой на открито и ограничаване на правото му на свиждане и провеждане на телефонни разговори, в нарушение на чл.3, чл.43, ал.3, ал.4 и ал.5 от ЗИНЗС, чл.20 от ППЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Ищецът твърди, че през периода 23.11.2016г. – 23.05.2017г., във връзка с изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, е бил настанен в Ареста гр. Стара Загора, при лоши битови и санитарно-хигиенни условия. Поддържа че помещенията, в които е пребивавал, не съответствали на изискванията за минимална свободна жилищна площ за всяко едно от задържаните лица. В арестантското помещение нямало санитарен възел и течаща вода, като не бил осигурен и постоянен достъп до такива, вследствие на което М.П. бил принуден да се въздържа от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа за облекчаване на физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите задържани лица. Поддържа и че в ареста не са били осигурени и условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в спалните и в общите помещения. Твърди, че липсвал пряк и директен достъп на естествената дневна светлина и на чист въздух; липсвала вентилация и достатъчно отопление, като ищецът е бил лишен и от полагащия му се едночасов престой на открито. Излага доводи, че вследствие на всичко това е бил поставен в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение по см. на чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл.3 от ЗИНЗС, довели до причинени му неимуществени вреди. Вредите, обезщетение за които ищецът претендира, се изразявали в претърпени страдания, негативни преживявания, физически и емоционален дискомфорт, потиснатост, чувство на малоценност и незащитеност, накърняване на човешкото достойнство и др.

Ответникът - Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София, чрез процесуалния си представител по делото, в съдебно заседание и в представения писмен отговор, оспорва предявения иск като неоснователен. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не е установено по несъмнен начин наличието на кумулативно изискуемите се елементи от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата за причинени на М.П. неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност, за което излага подробни съображения. Обосновава, че условията в Ареста гр. Стара Загора, при които М.П. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража”, не са били в противоречие със законово установените норми, като ограниченията не са надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на мярката и същите са изцяло съобразени с регламентирания специален режим в арестите. Поддържа, че дори и да се приеме, че е налице някакво неблагоприятно засягане на личността на ищеца от санитарно-хигиенните и битовите условия в Арест Стара Загора, то при липсата на доказателства за конкретно увреждане на здравословното му състояние вследствие на тези условия, твърдението му за жестоко, нечовешко и унизително отношение в нарушение на забраната по чл.3 от ЕКПЧ и чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, като основание за присъждане на претендираното обезщетение, се явявало недоказано. По тези съображения и такива за спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за правилното определяне на основанието за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и неговия размер, е направено искане за отхвърляне на исковата претенция, като недоказана и неоснователна.

Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание чл.286, ал.1 от ЗИНЗС, чрез участващия по делото прокурор, дава мотивирано заключение че предявеният иск е доказан по основание, но не и по размер. По съображения, че размерът на претендираното обезщетение е несъответен на заявеното засягане на неимуществените права на ищеца, предлага размера на обезщетението да бъде определен при прилагане на принципа за справедливост.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

Ищецът М.З.П. е пребивавал в Ареста гр. Стара Загора в периода 23.11.2016г. – 23.05.2017г. във връзка с изпълнението на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”. Съгласно Справка изх. № 0947/ 23.03.2018г. /л.116 по делото/, при престоя на М.П. ***, задържаното лице е било настанявано в килия № 5 с площ от 11.28кв.м с капацитет 4 легла заедно с още 2 или три лица; в килия № 15 с площ от 9.60кв.м с капацитет 3 легла заедно с още едно задържано лице; в килия № 9 с площ 9.60 кв.м с капацитет 2 легла заедно с още едно задържано лице и в килия № 8 с площ 9.60 кв.м с капацитет 4 легла заедно с още едно или две лица. Всички килии били оборудвани с определен брой легла съобразно капацитета им; табуретка и химическа тоалетна. Към момента на разкриване на ареста технологично не е заложено изграждането на санитарни възли в килиите и по тази причина задържаните лица ползвали обща тоалетна. Притокът на естествена светлина бил осигуряван чрез прозорец към буферен коридор и отвор над вратите на килиите към арестния коридор, като имало и изкуствено осветление чрез осветителни тела /две енергоспестяващи крушки/. Проветряването било осигурявано чрез аспираторна система с въздухоотвод и вентилатор във всяка килия и в коридора, а отоплението било локално /климатици и калорифери/, разположени в двата края на коридора и централно /парно на сградата, стопанисвана от ОД на МВР/. Достъпът до общото за всички задържани лица санитарно помещение /санитарен възел – 2 броя с мивки с течаща вода – 4 броя и баня/, престоят на открито, реда, продължителността и начина на свиждане и др., се осъществявали съобразно установения график и Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията” за вътрешния ред в арестите. Помещението за престой на открито /6.50м х 6.20м/ било специално обособено за целта, осигуряващо достъп на свеж въздух и естествена светлина чрез 2 четирикрилни отваряеми прозорци /1.40м х 2.20м/. Всички общи помещения в Арест Стара Загора се миели три пъти на ден с вода и дезинфекционни препарати, като хигиенните материали се осигурявали от администрацията, а организацията по почистването се осъществявала и контролирала от дежурните длъжностни лица и медицинския специалист в ареста. Задържаните лица сами поддържали личната си хигиена и хигиената и чистотата в килиите, като за целта по график се осигурявали часове за хигиенизиране. На задържаните лица се осигурявала възможност за къпане и пране най-малко два пъти седмично, а през летния период по възможност ежедневно по график, изготвен от Командира на отделение. По време на пребиваването на М.П. *** в периода 23.11.2016г. – 23.05.2017г. задържаното лице е провело две свиждания и осем пъти е бил извеждан за провеждане на телефонни разговори.

По делото са представени и приети като доказателства Медицинска справка на М.З.П.; Извлечение от Регистър на проведените свиждания и получените храни, вещи и предмети; Заверено копие на утвърден от Началник сектор „Арести” ОС „ИН“ гр. Стара Загора седмичен график за разпределението на времето на задържаните лица в Ареста гр. Стара Загора; Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията” за вътрешния ред в арестите; Справка за получаване на химически тоалетни в Областно звено „Следствени арести” Стара Загора за нуждите на Арест Стара Загора; Договор за извършване на дезинфекционни, дезинсекционни и дератизационни дейност ведно с протоколи за извършени услуги; Протоколи и фактури за извършена ДДД обработка в Арест Стара Загора за процесния период; Договор за възлагане на обществена поръчка с предмет „Доставка на хигиенни, перилни, миещи препарати и материали” ведно със счетоводни извлечения и фактури за закупуване на хигиенни материали и др.

Допуснато е събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетел на лицето Г.Г.И.. Свидетелят заявява, че с ищеца М.П. са били задържани в Ареста гр. Стара Загора, в една килия – килия № 8. Килията била малка, около два на два метра, с четири легла на два етажа и един шкаф. В арестантското помещение нямало тоалетна с мивка и течаща вода. Свидетелят твърди, че когато искали да ползват санитарното помещение, надзирателите не ги пускали и задържаните лица били принудени да облекчават физиологичните си нужди в кофа в килията. В килията нямало естествена светлина, както и отваряем прозорец, от който да влиза чист въздух; нямало нито вентилация, нито отопление; не можело да се проветрява и миришело лошо. В помещенията имало дървеници и било мръсно, като почистването се извършвало само с вода, без препарати. Свидетелят заявява че престоят на открито се провеждал в една голяма стая – за около 10 минути на ден. Свижданията и телефонните разговори били ограничени – разрешавали им само по няколко минути. Сочи, че П. се е чувствал зле и е изпитвал неудобство при ползването на кофата за физиологични нужди.

По допустимостта на исковата претенция:

Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на неблагоприятните условия, при които е било поставено при изпълнението на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в Арест Стара Загора, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към Министъра на правосъдието, с териториални служби в т.ч. Областните служби "Изпълнение на наказанията" /чл.12, ал.3 от ЗИНЗС/, които обединяват, ръководят и контролират дейността на пробационните служби и арестите /чл.16, ал.1 от ЗИНЗС/ – т.е исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във чл. 284, ал.1 във вр. с чл.285, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС.

С оглед на което съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с допуснати от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС и претърпяно увреждане вследствие на условията, при които е изтърпявана мярката за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Стара Загора, е допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че предявеният иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, се явява доказан по основание, по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, т. е на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл. нарушения по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС - поставянето на посочените лица в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Следователно отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Допуснати от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС; 2. Нарушението на чл.3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение на наказание „лишаване от свобода” или на мярка „задържане под стража”; 3. Претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между допуснатите от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата в исково производство по чл.203 и сл. от АПК.

В конкретния случай с предявения иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като съгласно обстоятелствената част и петитума на подадената от М.П. искова молба, релевираното като основание на исковата претенция нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, се изразява в поставянето на ищеца в неблагоприятни условия при изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Арест Стара Загора от гл.т неосигуряване на задържаното лице на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в спалните помещения, в които е бил настанен; на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в помещенията; на други битови условия /пряк достъп на дневна светлина, възможност за естествено проветряване, вентилация и отопление/; както и поради лишаването му от престой на открито и ограничаване на правата му на свиждане и провеждане на телефонни разговори.

В Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, част четвърта, е регламентиран реда за изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под стража”. Съгласно чл.240, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение „задържане под стража”.

Съгласно чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС /сега ал.4/, минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода /респ. за всяко задържано лице/, не може да бъде по-малка от 4 кв.м., като е било предвидено разпоредбата на чл.43, ал.3 и регламентираното в нея изискване за минимална жилищна площ, да влезе в сила от 1 януари 2019г. В чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС е установено, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а в ал.3 на чл.20 – че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и в арестите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС, нормата на чл.20 влиза в сила три години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Очевидно е, че с оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за минимална жилищна площ, за санитарен възел и течаща вода в спалните помещения на арестите и за осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване на помещенията, не са били част от действащото законодателство за периода на исковата претенция /до влизане в сила на ЗИД на ЗИНЗС ДВ бр.13/ 2017г./. Но по аргумент от нормите на чл.2 и чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията, е длъжна да осигури в местата за лишаване от свобода респ. в арестите такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото здраве на лишените от свобода /задържаните лица и унизяване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.

Въпросът, който се поставя в случая, е дали конкретните условия, при които задържаното лице е било поставено за времето на пребиваването му в Арест Стара Загора при изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража”, релевират нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и съотв. нарушаване на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

В чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, както и по отношение на лицата, на които е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” /по аргумент от чл.240 от ЗИНЗС/, във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение вкл. и да бъдат поставяни в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража. На това право на лишените от свобода респ. на задържаните лица, съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода” и на мярката „задържане под стража”, да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и задържаните лица и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.

Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода и задържането под стража, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право - Решение от 02.02.2006г. по делото Й. срещу България, Решение от 24.05.2007г. по делото Н. срещу България, Решение от 28.06.2007г. по делото М. срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото С.К. срещу България, Решение от 08.07.2014г. по делото Х.и Т. срещу България, Решениео на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Н.и други срещу България и др. В тези решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени. В решението на ЕСПЧ по делото „Н. и други срещу България” е посочено, че вече постановените решения се отнасят до нарушения на чл. 3 от ЕКПЧОС в различни затвори, арести и общежития в България, касаещи повтарящи се въпроси за липсата на достатъчно пространство, достъп до естествена светлина и въздух, ниска хигиена, липса на дискретност и нарушаване на личното достойнство при използване на тоалетната. ЕСПЧ е приел, че нарушенията не са вследствие от изолирани случаи, а произтичат от повсеместен проблем, в резултат на лошото функциониране на българската пенитенциарна система и недостатъчните гаранции срещу нечовешко и унизително отношение.

В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че през периода 23.11.2016г. – 23.05.2017г., М.П. *** във връзка с изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”. В периода на задържането е пребивавал в килия № 5 с площ от 11.28кв.м с капацитет 4 легла заедно с още 2 или три лица; в килия № 15 с площ от 9.60кв.м с капацитет 3 легла заедно с още едно задържано лице; в килия № 9 с площ 9.60 кв.м с капацитет 2 легла заедно с още едно задържано лице и в килия № 8 с площ 9.60 кв.м с капацитет 4 легла заедно с още едно или две лица. Всички килии били оборудвани с определен брой легла съобразно капацитета им; табуретка, шкаф и химическа тоалетна. Очевидно е, че свободната жилищна площ /определена на база общата площ на килията, наличното оборудване и мебели и броя на настаняваните в нея лица/, за по-голямата част от периода на задържането, е била под 4 кв.м за всяко задържано лице. Не се оспорва от ответника по иска обстоятелството, че в арестантските помещения, в които е бил настанен М.П., не е имало санитарен възел и мивка с течаща вода. Достъпът до общото за всички задържани лица санитарно помещение с тоалетни и мивки, е бил три пъти дневно – сутрин, обед и вечер - през времето, определено за личен тоалет, съгласно утвърден от Началник сектор „Арести” към ОС „Изпълнение на наказанията” – гр. Стара Загора график за разпределение на времето в Арест Стара Загора. През останалото време задържаното лице е било принудено да се въздържа от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа с капак за облекчаване на физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите настанени в помещението лица. Съдът приема че посочените „кофи с капак“, поставени в килиите, не могат да се приемат като такива, отговарящи на изискванията за химически тоалетни. А дори и да е вярно твърдението на ответника, че при заявено желание от задържаните лица да ползват санитарно помещение, в изпълнение на т.19.1 от Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията” за вътрешния ред в арестите, им е бил осигуряван достъп, то направеното уточнение в представената Справка изх. № 0947/ 23.03.2018г. /л.116 по делото/, че осигуряването ползването на санитарния възел извън графика и времето за личен тоалет, е било обусловено от интензитета на работа на надзорно-охранителния състав и в зависимост от осъществяваните в ареста дейности и че понякога е невъзможно да се изпълни незабавно желанието на задържания за извеждането му до санитарния възел и предвид събраните по делото гласни доказателства, следва да се приеме, че изискването за постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода на задържаните лица, не е било изпълнено. По делото е установено по несъмнен начин и че в арестантските помещения, в които е бил настанен М.П., не е имало отваряеми външни прозорци, а наличието на прозорец към буферен коридор и отвор над вратите на килиите към арестния коридор не може да се разглежда като осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване.

С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно - хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът М.П. при пребиваването му в Арест Стара Загора от гл.т на липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на възможност за естествено проветряване на помещението, на пряк достъп на дневна светлина и на минимално изискуемата се свободна жилищна площ.

Разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент от чл.240 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица при изпълнение на наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”. От доказателствата по делото се установява /а и не е спорно между страните по делото/, че престоят на открито, провеждан спрямо задържаните в Арест Стара Загора лица, се е осъществявал в помещение в ареста. Това помещение, макар и с прозорец за пряк достъп на светлина и въздух, не изпълнява изискването за осигуряване на задържаните лица ежедневно на не по-малко от един час престой на открито, поради което провежданият престой на задържаните лица в такова помещение не е престой на открито по смисъла на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. С оглед на което съдът приема, че не е било осигурено правото на престой на открито на задържаното лице.

При така установената фактическа обстановка съдът намира че някои от условията, при които М.П. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Арест Стара Загора за периода 23.11.2016г. - 23.05.2017г., са такива, нарушаващи забраната по чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти - на минимална обитаема площ и пребиваването за по-голямата част от исковия период почти денонощно заедно с други задържани лица в помещение с по-малко от изискуемата се 4кв.м свободна жилищна площ за всяко едно от задържаните лица; без осигурен пряк достъп на дневна светлина и на възможност за достатъчно естествено проветряване на помещението; без възможност за двигателна активност и престой на открито; липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и произтичащата от това необходимост извън рамките на определените три пъти на ден – сутрин, обед и вечер хигиенни мероприятия, в повечето случаи ищецът да ползва предоставена кофа за облекчаване на физиологичните си нужди и удовлетворяване на естествените си потребности в спалното помещение, в което се и храни и в присъствието на останалите задържани лица, са обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя на П. ***, несъмнено водят до неблагоприятно засягане на личността. По степен и интензитет създаденото на М.П. неудобство е такова, което може да бъде квалифицирано като „причиняващо страдание и унижаващо достойнството”. Изпълнението на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” и статута на задържаното лице при пребиваването му в Арест Стара Загора, неминуемо водят до ограничения, но в случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано нарушаване на основни субективни права на П. и общочовешки ценности, защитени от ЕКПЧ /право на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство/, като са рефлектирали неблагоприятно върху личната му сфера. С оглед обичайните правила за условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение което да не накърнява човешкото достойнство, част от условията, в които е бил поставен М.П. при престоя му в ареста предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат квалифицирани като унизителни и нехуманни. Този извод се основава както на установената по делото фактическа обстановка, така и на правилата на житейската и формална логика – условията в Арест Стара Загора се отклоняват не само от подходящата, но и от нормалната жизнена среда и подобни условия неминуемо биха причинили значителни неудобства, негативни емоционални преживявания и страдания на всеки човек. В контекста на компенсаторните средства за защита, констатацията, че условията не отговарят на изискванията на чл. 3 от ЕКПЧ и че е налице нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, дава основание да се направи предположение, че същите са причинили неимуществени вреди на задържаното лице /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България", съгласно което средствата за защита трябва по-скоро да отразяват съществуването на тази презумпция, а не присъждането на компенсация да зависи от умението на жалбоподателя да докаже чрез доказателства наличието на неимуществени вреди под формата на емоционална травма/. А и съгласно разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, във връзка с ангажирането на отговорността на държавата за вредите, причинени на задържаните под стража лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема, че не се доказаха твърденията на ищеца М.П. *** на условия за поддържане на хигиената в помещенията и за липсата на други битови условия – на вентилация и на достатъчно отопление. Регулярно са предоставяни на Арест Стара Загора хигиенни и дезинфекционни материали за почистване на спалните и санитарните помещения и са били извършвани дейности по ДДД обработка. Осигурено е било и отопление – централно и локално, както и аспираторна система с въздухоотвод. По делото не се събраха и доказателства за ограничаване на правото на М.П. на свиждания и провеждане на телефонни разговори при пребиваването му в ареста. С оглед на което съдът приема за недоказани твърденията на ищеца, че специализираните органи по изпълнение на наказанията не са създали условия за поддържане на хигиената в спалните помещения и в общите санитарни помещения в Ареста гр. Стара Загора; че не са били осигурени достатъчно отопление и вентилация в килиите, както и твърденията за нарушаване правата му по чл.73, ал.1 и чл.79, ал.1 от ППЗИНЗС.

Но дори тези твърдения на ищеца да не са доказани и да се опровергават от събраните по делото доказателства, съдът счита, че останалите посочени по-горе аспекти на условията, при които М.П. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Арест Стара Загора, релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови стандарти и взети заедно следва да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение и третиране по см. на чл.3 от ЕКПЧ и чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС.

К

умулативният ефект от липсата на условия на живот, съобразени с хигиенните изисквания, необходими за опазване на здравето и човешкото достойнство, независимо от това дали тази липса произтича от приложимата регулаторна рамка или от начина на нейното прилагане на практика, несъмнено са причинили на П. неудобства, които надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на мярката и които са довели до понесени от него трудности и негативни емоционални преживявания. При прилагането на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС, съгласно която разпоредба в случаите по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявала наложена му мярка „задържане под стража”, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, съдът приема, че увреждането в степента и характера на преживените страдания от ищеца, имат за последица унижаване на неговото човешко достойнство и с това е налице нарушение на чл.3 от ЗИНЗС.

Действително по делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия и до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство. Но отговорността по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС е обективна – държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, т. е на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение вкл. и по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, без значение дали вредите са причинени виновно, което отличава този вид отговорност от деликтната отговорност по чл.45 от ЗЗД.

С оглед на гореизложеното съдът приема, че в случая негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на М.П., надвишаващи неизбежното ниво присъщо на изтърпяваната мярка за неотклонение „задържане под стража”, макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до унижаване на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, поради което предявеният от М.П. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, се явява доказан по основание.

За ангажиране отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствие с изискванията и европейските стандарти за условията в местата за лишаване от свобода и арестите. Държавата в лицето на ГД „Изпълнение на наказанията” е длъжна да гарантира, че едно лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото достойнство. Л

ипсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на задържаните под стража/ лишените от свобода лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България"/. Още повече че разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 55 000лв./, следва да бъде определен при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Следователно размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Ето защо спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Следва да бъде съобразено и пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Н. и други срещу България", съгласно което при определянето на паричната компенсация, като форма на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, могат да служат принципите, изложени от ЕСПЧ в пилотното решение, а именно фундаменталния характер на правото на всяко лице да не бъде подлагано на нечовешко или унизително отношение, от една страна, а от друга времето, през което лишеният от свобода е бил поставен в условия на нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС, като най-важния фактор за оценка на претърпените вреди. В случая, като се отчетат обстоятелствата, съставляващи проявления на нарушението на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС; периода на исковата претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи човешкото достойнство – 6 месеца/; предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето и при прилагането на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС, съдът приема, че искът следва да бъде уважен при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 300лв.

С оглед на гореизложеното съдът намира, че по предявения от М.П. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, по безспорен начин е установено и доказано наличието на всеки един от елементите от правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, поради което исковата претенция се явява доказана по основание и следва да бъде уважена в размера на определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди от 300лв. В останалата си част до размера на претендираното от ищеца обезщетение от 55 000лв., искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.

Водим от горните мотиви Старозагорският административен съд

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов” № 21, на основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, да заплати на М.З.П., ЕГН **********, сумата от 300 /триста/ лева, представляваща обезщетение за претърпени от М.П. неимуществени вреди, вследствие на допуснато от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС при изпълнение на наложената на М.П. мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Стара Загора за периода 23.11.2016г. – 23.05.2017г.

ОТХВЪРЛЯ предявения от М.З.П. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София иск в останалата му част и до размера на претендираното обезщетение от 55 000лв., като недоказан и неоснователен.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

СЪДИЯ: